Със или без деца в ресторантите? Това е въпросът, който отдавна предизвиква бурни емоции сред всички: клиентите на заведения редовно се оплакват от неконтролируемите хлапета, родителите се възмущават от липсата на разбиране и бойкотират всякакви ограничения, а някои ресторантьори се "престарават", като въвеждат парични такси в менюто при посещения на семейства с малки деца.
Въпрос на свобода и толерантност, дискриминация срещу младите родители? Липса на елементарно възпитание и уважение на спокойствието на околните хора?
Вече видяхме, че проблемът съвсем не се изчерпва с българския начин на живот - в Италия също слагат табели, забраняващи на децата да влизат в ресторантите. Представихме ви мнението на Яна Петкова "Наздраве за (без) децата!", както и коментарът за безумието на "Данък "Хлапе".
В Webcafe.bg продължаваме дебата с още една позиция: децата имат място в ресторантите за възрастни хора, но само ако са възпитани и под надзора на родителите си - и то не само заради комфорта на съседите по маса...
Има риск да бъда злостно намразена от най-стройното българско общество - това на майките - и да бъда публично обявена за префърцунена госпожа, която мрази малки дечица.
Приемам предизвикателството - първо, защото съм надживяла годините, в които човек предпочита да си премълчи в името на всенародната любов; второ, защото вярвам в изказани мнения, а не в безцелен хейт; трето, защото да живееш в демократично общество означава не просто да имаш свобода на мнение и действие, но и задължението да не нарушаваш тази на другите.
Да поговорим именно за тези две свободи и тънката граница между тях - свободата на възрастния човек, отишъл на ресторант, и свободата на търчащото наоколо хлапе, доведено в същия този ресторант от родителите си.
Представете си сега следната ситуация.
Отивате на ресторант. Правите го не само за да се наядете, а за да се отпуснете, да си побъбрите с приятел, да пиете на спокойствие чаша вино.
Дори и да сте в кварталната пицария, очаквате да седнете, да има що-годе нормално обслужване, музиката да не е прекалено силна, за да си чувате мислите, тоалетните да са чисти - изобщо някакви базисни очаквания от организацията на подобни обществени места.
Със сигурност в тях не влиза „мечтата" около вас да има пет-шест деца, които да слаломират между масите, да реват с цяло гърло над главите ви или да играят на криеница между коленете ви.
Никой не отива на ресторант с идеята да стане декор в нечия детска игра, колкото и да обича децата. Тези места не са табу за деца, разбира се, но след като децата са станали част от обществото, следва да спазват установените там правила.
Това се отнася до родителите и ресторантьорите - то е задължително условие, а не пожелание.
За да бъда по-ясна за най-свободолюбивите родители, на които им е особено важно хлапетата им да играят на гоненица из ресторантите и наричат това „право на свобода", ще дам един друг пример.
Пак ресторант. Бели покривки, сервитьор с чупки в кръста, меню с ястия със сложни имена, тиха музика. Настанявате се, вътре е приятно, не смърди на цигари, хората тихичко си говорят наоколо и всичко изглежда перфектно.
И точно тогава отнякъде се появява Той.
Влиза шумно и с пухтене, зад тялото му се носи силна смрад на пот, телефонът му истерично звъни с мелодия от „Пирин пее", когато отговаря на повикването, цялата притихнала общественост чува поздрава „КАжи, брат ми / к*ре / колега!".
Сервитьорът засилва чупките си в кръста, защото очевидно клиентът е важен, настанява го на специална маса и докато върви шумният му делови телефонен разговор за милиони в банката и камиони, превозващи стоки от цялата китайска промишленост, му носи „обичайното". Телефонният разговор продължава още петнайсетина минути, а цялото заведение е негов пряк свидетел.
Сервитьорът приема команди с многозначителни жестове с ръце или обръщения на „ти".
Важният клиент шумно сърба супата си и докато пръхти от горещото, къса залци хляб и ги тика в устата си, мляскайки.
Понеже му е скучно да е сам, провежда още няколко телефонни разговора и междувременно хапва с ръце, оригва се и се смее, така че всички да видят какво и колко дъвчи.
Накрая, защото така си му е приятно, палва една едра и ароматна пура, с която да пакетира доставеното удоволствие. Димът й се носи като пелена над вас и останалите посетители, влиза в ноздрите ви, покрива храната ви. Вие обаче не си и помисляйте да се оплачете, защото ако го направите, ще нарушите свободата на един човек да си доставя просто хранително удоволствие!
Какво толкова - шумен е човекът - може би никой не го е възпитал, че не трябва да е, нека сме толерантни! Мляскал бил? Е, голяма работа, тя и баба ви е мляскала, нали не е родена със сребърна лъжичка под езика?!
Говорел по телефона - ще говори, това е бизнес, не е шега работа! А тази пура... какво ще ви стане от едната пура, питам аз сега! Ще се задушите ли, храната ви ще избухне ли, сърдечен пристъп ли ще получите или земята ще спре да се върти?! Една нищо и никаква пура е - да оставим човека да си изпита докрай удоволствието, да сме толерантни и да го разберем - има време, ще се научи...
Горе-долу така изглеждат доводите на тези родители, на които им е така важно децата им да си играйкат из ресторантите, а на нас, останалите посетители, това не само да не ни е неприятно, но и да ни радва.
Ами не, не ме радва. И не, защото не обичам деца - тъкмо напротив - защото ги обичам.
Знам, че на детето му се играе и няма как тази игра да е според правилата за поведение на възрастните. Ресторантът е място за възрастни и ако в него няма предвиден специален детски кът (нещо особено често срещано в българските ресторанти и изключително рядко в европейските), децата би следвало да спазват правилата за възрастни.
Не знам как го правят повечето западноевропейци, но истината е, че децата им седят тихо в рсторантите (дори тези на 3-4 години), хранят се на масата и не тичат наоколо с кюфтета на вилица в ръка.
Родителите им са подготвени - носят книжки за рисуване и любими играчки, готови са да станат и да се разходят заедно с хлапето, когато на него му писне да седи на стол.
Разбира се, че не всички са такива - и аз съм падала жертва на отбор бесни британчета, които се целеха с топчета хляб в един морски ресторант и се пръскаха с бутилки газирана вода под изумените погледи на сервитьорите и бирената веселост на подпийналите си родители.
Но пък и точно в стара Англия има едно правило, което се спазва и до днес - децата в семейството се хранят на отделна маса, докато не се научат да се държат според елементарния етикет.
Едва когато могат да ползват прибори, спрат да хленчат, не крещят, не мляскат и не пречат на останалите, могат да седнат на общата семейна маса.
Признавам си, като родител не съм спазвала това правило - децата ми са се хранели винаги заедно с възрастните. Но въпреки това от самото начало съм настоявала да знаят, че свободата на другите да се чувстват добре е също толкова важна, колкото и тяхната собствена.
Случвало се е и да не предвидя риска, когато седна в заведение с хлапето си. Докато разглеждах менюто в един столичен ресторант, тригодишната ми тогава дъщеря се изстреля като торпила към кухнята и едва след като в преследването й се включи и лелката от тоалетната (бивша детска възпитателка), успяхме да я хванем малко преди един огромен казан с майонезена салата да се стовари върху главицата й.
Грешката и отговорността за това си бяха мои.
Защото детето трябва да знае, че игрите и щуреенето са нормално нещо, но за детската площадка, където не пречат на никого и никой няма да им прави забележки.
На Балканите имаме специално отношение към собствените си деца. Държим се с тях като с някакви малки кралски особи, като погрешно смятаме свободата им за неприкосновен начин на естествено придобиване на житейски опит и знания.
Да го оставим детето да си тича - като бутне пет маси и се полее със супа, ще се научи, че не може... Нека си реве на воля в ресторанта - като се нареве и види, че няма смисъл, ще престане.... Хайде, и да ходи по масите и да гледа втренчено хората - детенце е, ще погледа, ще поиска нещо, пък ще си отиде...
Не, благодаря - детенцето ви сигурно е много сладко и мило; игрите му вероятно безрезервно ви карат да вярвате, че е малък гений, но аз не съм отишла в ресторант, за да споделям родителския ви възторг. Запазете го за тържество в детската градина, детския рожден ден, умилителния концерт за осми март или просто за пейката пред катерушките в кварталната градинка.
