Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Животът, който се страхуваме да имаме

Как съществуването ни да има лице, глас и лайтмотив Снимка: Getty Images
Как съществуването ни да има лице, глас и лайтмотив

Съществуването ни конфронтира непрекъснато - с бездната на собственото ни несъзнавано, въплътено в пориви, постъпки, думи и решения, за които нямаме отговор и понякога трудно разбираме; с крайните точки на реалността, които ни възпират болезнено в поривите ни да сме вездесъщи; с трагичното откритие,че не всичко може да бъде, че всеки план се разбърква; че опитите ни за спокойствие се разбиват като морска вълна във всяка следваща сутрин, защото единственото сигурно нещо - освен крайността на съществуването, която ни ужасява неистово,е несигурността.

Да се научим да толерираме една безкрайна несигурност изглежда зловещо и невъзможно. Животът уж си е наш, а непрекъснато ни се изплъзва. Единственото абсолютно константно нещо в него е краят му, но дори този факт не ни помага да го разбираме повече.

Веднъж една приятелка ми каза: "Защо винаги трябва да разсъждаваме от гледна точка на причините и следствията? Защо не можем да приемем, че както орхидеята я има, а после умира и я няма, така се случва и с нас. Къде отиват молекулите й? - изграждат нещо друго. Но нея я няма."

Защо не можем да приемем, че сме растение? Най-интуитивно близкият отговор, който ми хрумва е - може би защото не сме. Може би, защото някой или нещо ни е дал свободна воля и разум. Кой и защо е въпрос на убеждения и спекулации, но при всички случаи, е факт.

И въпреки сходства и общи черти, съществува обективното съмнение, че подобна примиреност просто напомня за надеждата, че можеш да живееш без отговорности, без да взимаш решения и без да се питаш "защо" - един толкова, явно, труден въпрос, че дори в професионалната литература той е заклеймен като събуждащ вина и винаги се препоръчва да не се задава, а да се преформулира.

Да живееш безметежно и без-следствено, с изконната мечта, че ако навярно вселената функционира на принципа "просто така се случва" и ако схващаме теорията на относителността само в аспекта "относителност", тогава самите ние ще можем да живеем на този принцип.

Да съществуваш като растение - мечта, за която дори не си даваме сметка колко близко е до трагедията да съществуваш с лоботомия.

Изобщо да се живее непрекъснато се оказва трудно поносимо, много изискващо, непосилно "нещо". Не можем да понесем себе си такива, каквито сме и непрекъснато се налага да измисляме истории за самите себе си - леко преувеличени, малко изопачени, повече симпатични, те ни наричат такива, каквито бихме искали да бъдем, но дълбоко в себе си подозираме, че не сме.

Предполагаме, че ги разиграваме пред другите, а всъщност ги представяме най-вече на себе си. Едни кратички романтични романи за нещата, в които искаме да вярваме, въпреки че много добре знаем, че не са истина.

Трудно намираме желанията си, които ни правят живи, а когато това стане, те налагат решения, които не смятаме,че сме в състояние да вземем и които накрая се надяваме, очакваме или дори принуждаваме да вземе друг вместо нас - както се случваше в една пиеса на Сам Шепард "Побъркани от любов".

Пиеса за дългия и объркан живот на една среща. Или поне объркан. Като този на всеки човек. И на всяка любов. И на всяка самота. Една пиеса- размисъл. За решенията, които се надяваме да вземе друг, дори отнемайки живота си. За нещата, които са по-силни от нас. За нещата, в които е по-добре да вярвяме. За нещата, които са ни приласкавали към съня като деца и остават такива през целия ни живот. За гротескната равносметка пред онова, което наричаме "мое. завинаги".

За един баща, който като че "заразява" децата си със своята болка, невъзможност, вяра в имагинерното и ... самота. Както винаги се случва с родителите. Помня, че на финала актьорът танцуваше. Сам. И човек се пита дали танцува бащата, надсмивайки се горчиво над онова, което мислим, че държим в ръце, а нямаме, над онова, което сме искали да бъде животът ни, а не е бил и не сме имали сили да го направим, което уж е било наше, а изобщо не го е имало или танцува бохемското удоволствие на актьора, току-що преминал през премиерата си...

Но, който и да е той, за миг е забравил за залата. Защото, общо взето, всички ние живеем за другите, но и за себе си. И за своята собствена лудост. Може би това е най-големият въпрос - как да приемем живота си и да го направим свой. Защото, очевидно, това не се случва с биологичното раждане. Как да се научим да вярваме на онова, което казва "аз" в нас.

Как съществуването ни да има лице, глас и лайтмотив. Една вътрешно втъкана нишка или мелодия, която да го прави консистентно, органично и истинско, вместо непрекъснато тичане след чужди повели и желания, непрестанната борба с болката, която неясно защо трябва на всяка цена да избягваме - а не можем, опити да не взимаме решения, да не променяме, да не загубим. И естественият като бумеранг отговор - да плащаме тройно, да се страхуваме и да ни боли.

Пропуснатите шансове не водят сметката на нашата успешност. Те бележат плащанията на лихва. Да обживеем тялото си и то да стане наше. Да обживеем трепетите, надеждите, слабостите и болките си. Да приемем, че макар и крайни, сме хора. С разум, свободна воля и чувства и това означава, че макар да не сме вечни, има един отрязък, една частица от вечността, с която разполагаме и която зависи от нашите избори. И в която сме свободни.

Ако използваме метафората за Бог, която може би не е случайна, това означава, че ние действително сме негов образ и подобие - едни малки богове, не в абсолютността си, в която толкова искаме да повярваме, а в свободата, която можем да имаме, ако се научим да понасяме известна отговорност, възможността да създаваме и неповторимостта да се променяме, като оставаме в себе си едни и същи.

Че поривът към удоволствие е важен, но той не може да бъде безотговорен, анонимен. И че това не е толкова страшно. Че е възможно да отказваш да споделиш бордерлайн културата и в замяна да лансираш своя визия за живота: че е възможно да гледаш на децата като отделни същества; че връзките си струват, като това включва разделите; че хората са безценни, дори когато не можем да ги разберем; че семплостта е неприятна, но в крайна сметка е право на всеки; че онова, което поддържа имунитета е вкусът към живота.

Не е редно да се страхуваме от живота, но страхът е част от него. И може би не винаги се налага да се пита за смисъла на съществуването. Понякога е достатъчно да се усеща. Една частица от вечността, дори светлинно малка, също е вечност.

Най-четените