Тези дни изглежда се зароди някакъв колективен зрителски укор към някои от най-обичаните актьори като Мерил Стрийп, Джулия Робъртс, Кейт Бланшет и Леонардо Ди Каприо. И най-вече: към горкия Оскар Айзък.
Неговата забележителна роля в „Истинският Люин Дейвис" на братя Коен трябваше да бъде големият му пробив, но вместо това предизвиква все повече незаслужено публично порицание.
Критиката обикна филма и главния актьор, но какво от това, след като голямата част от публиката бързо го зачеркна, дори и само след гледането на трейлъра. Жалко.
Проблемът не е в актьорите, нито пък в режисьорите, а в самите герои - цяла дузина неприятни и направо отблъскващи персонажи с мрачно чувство за хумор и още по-непрогледен мрак в сърцата.
Не е ясно дали засиленото им присъствие на екрана ще прерасне в цяла ера в киното, или ще си остане краткотрайна тенденция, но едва ли ще спре скоро. Най-малкото защото на хоризонта се задава и Анджелина Джоли, обещаваща безгранично зло в Maleficent, римейк на „Спящата красавица" от нова гледна точка.
Би трябвало да сме доволни от всичко това, а не да се възмущаваме. Защото зад най-дразнещите и сприхави холивудски персонажи се крият и някои от най-блестящите актьорски изпълнения.
Самите сюжети, разкриващи такива низости на личността, също би трябвало да бъдат аплодирани, вместо хулени, и само можем да се радваме, че толкова много от тях попаднаха сред номинираните за Оскар.
Повече от обикновен злодей
Нека все пак направим важното разграничение между противния протагонист-дразнител и обикновения злодей.
Ясно е, че отрицателните герои са задължителни и не можем без тях, както Батман не може без Жокера. Но тук говорим не за злосторници в традиционния смисъл, а за нещо по-близко до Леонардо Ди Каприо във „Вълкът от Уолстрийт". Неговият Джордан Белфорт тъне в пари и поквара заедно с извратения си партньор и нищо друго не му трябва.
Говорим и за демоничния образ на майка на Мерил Стрийп в „У дома през август" и нейната свадлива дъщеря, изиграна от Джулия Робъртс. Никоя от двете актриси не е била толкова люта в досегашната си кариера.
Говорим и за Кейт Бланшет в „Син жасмин". Рядко тя или режисьорът Уди Алън са били толкова мрачни и сурови в показването на емоционална нищета и цената, която трябва да платиш за нея.
Както и за Майкъл Фасбендър и Сара Поулсън като садистичния робовладелец и ревнивата му жена в „12 години в робство".
Дразнители до един, но изключителни в ролята си.
Риск за цялата индустрия
Все пак нека се върнем към филма, който понесе най-безмилостния удар - „Истинският Люин Дейвис". Според мнозина зрители той носи двойния товар на тежка, депресираща история и неблагодарен, егоцентричен главен герой.
Сякаш покрай това не се оценява, че Люин Дейвис е също чаровен и завладяващ певец, чиято грубост просто цели да прикрие дълбоки душевни рани.
Пък и нюйоркският квартал Гринуич Вилидж не е бил леко място през 60-те, когато се е превърнал в символ на американската фолк сцена.
Много прохождащи изпълнители като Дейвис са намирали единствено отчаяние и провали там, което братя Коен са показали по изумителен начин: улавяйки атмосферата на това специално място и избирайки идеалния човек за главната роля.
Да, Оскар Айзък не е приятен протагонист, останалите изброени също не са такива. Но със своите изключителни роли те се превръщат в лица на един творчески риск за цялата индустрия.
От години върлува недоволството, че Холивуд и кинодейците като цяло не поемат достатъчно рискове. Ами ето ви риск - как ще реагира на него публиката?
