Първият ми опит да стана духовен водач на България

Веднъж реших, че трябва да бъда духовен водач на България. Или поне на София. Понеже това не може да стане с намеци, направих група във фейсбук, обещах кюфтета на специалното ми събитие и издигнах платформа, на която да оповестя своя нов статут пред бъдещите си поданици по вяра.

След три дни и три нощи, една августовска сутрин, на която слънцето блестеше по особен начин сякаш, а и косата ми беше ок, аз стоях на платформата пред трихилядитина човека. Нагласих си микрофона, помахах на майка ми от сцената, поех си дъх и започнах отрепетираните реплики.

„Народеиуиуиииииуууу (допълни микрофонът),

Знам, че сте заети, знам, че нямате време, че поглеждате часовниците си и бързате за да не закъснеете.

Спрете се!

Достатъчно се бояхте, достатъчно проклинахте тежкото злободневие, достатъчно сервирахте горчива апатия на раздигнатата маса от наръфани перспективи!

Това беше до днес! Обявявам нова ера! Ера, в която всички вярваме в ръцете и в краката си, и в ума, който ги води! Ера, в която никой не спира да тича към своя идеален образ. Ера, в която тичащият е достатъчно трениран и най-накрая успява да достигне образа! Ера, в която тичането и хората към мечтания образ на същите ще бъде професионализирано до степен на възход! Ера на тичащите хора!”

Направих драматична пауза и се огледах за вдъхновени реакции, но освен недоумяващи погледи забелязах прозявка. Това не ми направи добро впечатление. Реших, че очевидно сме чели различни книги и затова не ме разбират. Може би трябваше да пристъпя към основната част.

„Ок, нека ви разкажа една притча”, казах аз с увереност и им намигнах хитровато. Те разбраха, че ги очаква нещо с дълбок метафоричен смисъл. Така си и беше.

„Поп Инокентий”, започнах аз с мисълта наум, че 99 процента от тях са православни християни или по-скоро всички освен мен, „се разхождал по празните улици на София в късен майски следобед. Тогава летящите фигури на Буда и ирландски леприкон го хванали за раменете и го отнесли в непозната посока. Въпреки че викал заради страха си от високото, а и заради покушението над вярата му, защото той определено не вярвал в Буда и в леприкони, те не го пуснали да си отиде. След два часа стремглав полет го оставили насред пустинята, точно на мястото, където малкият принц умрял от ухапване от змия.

- Какво правите вий?! Защо тук мене сте оставилий?! - казал попът на попски език.

- Ами, гледай са. Оставяме те тук, защото трябва да си научиш урока…

- Като Христос в пустинята ли?

Буда и леприконът се спогледали въпросително.

- Ами, да… Като Христос в пустинята… Мхм, точно.

- Да, определенно, това щье да е - казал поп Инокентий замислено и помахал на отлитащите създания.

Постоял поп Инокентий час, постоял два и изведнъж притчавостта на ситуацията започнала да се срутва, за да се оголи реалността – той се намирал в пустинята без храна и вода и най-вероятно наоколо върлувала змия, готова да нападне отново. Попът се притеснил и започнал да се моли. Молитвите обаче не помогнали нито на глада, нито на жаждата. Започнала да го боли главата. С отчаяние той легнал на пясъка и зачакал да умре.

След 40 дни се събудил. Беше постил през цялото време (тук смигнах на вегетарианците и практикуващите православни християни). Надигнал се, за да се огледа, а пред него – ярка светлина, ала не слънчева. В центъра й – фигура.

- Какво си тий? Вода имаш ли? - провикнал се попът и запримижал към светлината.

- Да. На! - и фигурата подхвърлила шише вода с етикет на иврит (и тук, ако се бяха съгласили да ми платят, на етикета щеше да има лого :( ).

Напоил се попът и повторил:

- Ама какво си? Тий ли си Спасителят?

- Пффф, не.

- Ами?

- Ами, идвам да ти донеса вода.

- Оу… А, учение? Поука? Стоя тукь 40 дни, все пак.

- Спиш тук 40 дни - казала фигурата.

- Технический погледнато, да, но… Ок, кой те пращают?

- Аз идвам.

- Никой зад тебе, под тебе, отстрани в йерархията? Не?

- Ти си малоумен, сериозно - казала мъдро фигурата.

- АЗ НЕ БИХЬ ГОВОРИЛ ТАКА НА СВЕЩЕНИК, МОМКОЬ!

- АЗ НЕ БИХ ГОВОРИЛ ТАКА НА ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ТИ НОСИ ВОДАТА, ПОПЧЕ!

- Значий човек?

- Може и гущер, и лисица, и невестулка, а и зависи до голяма степен кой пише притчата.

- Кой я пише?

- Е, кой?

- Кой, де?

- Ми, кой… ЛИЛИ Я ПИШЕ!

И лили оставила съществото да бъде невестулка с глава на невестулка, която грижовно прибрала шишето, наплюла попчето с вълшебната си плюнка и отлетяла. Червеникавата й козинка проблеснала в златно, преди да се скрие зад гъстия въздух. След секунди поп Инокентий се озовал на улицата, откъдето преди 40 дни леприкон и Буда го отнесли. Попът се замислил и…

- Еййй! Видяхме какво направи!! Току що разказа притча за себе си! - прекъсна ме глас от публиката.

- Точно това имах предвид! Мога да правя каквото си поискам и понеже вие не го можете, а аз го, това ме прави ваш водач, искате или не! - опитах се да се наложа по-агресивно, защото с метафори не стана.

- Не, не, май не излиза точно така! - извика някой.

- Аз дойдох заради кюфтетата! - каза друг с кюфте в устата.

- А аз си мислех, че това ще е рейв парти… Какво? Така пишеше във фейсбук!

- НЕ ИЗЧАКАХТЕ ПОУКАТА ОТ ПРИТЧАТА!!

- Оу… ами, давай? - притихна публиката ми.

- Е, моментът изчезна. Мога да я разкажа пак, освен? Или… ако искате някое друго животно накрая? Не знам, кажете? Честно казано, бих желала да стана ваш месия, но ако ми помогнете с някакви насоки, може би ще е доста по-лесно? - седнах аз на ръба на подиума и наведох глава.

- ПОВЕЧЕ КЮФТЕТА!

- И музика!

И така хората предпочетоха диджей Ути Бъчваров за свой духовен водач. Аз се изхлузих от ръба, изтупах се, погледнах ги свъсено и им казах:

- Ми, нямаше поука. Надявах се някак всеки да я извлече сам за себе си. Така де, не предвидих сценарий, в който наистина обяснявам идеята на притчата. Щях да завърша с нещо загадъчно, нещо около Библията или някое число, примерно? Ама са не знам, малко ме разстроихте, така като не откликнахте!

Като казах тези думи, ми стана още по-скапано и започнах да си проправям път през затихналата тълпа. Никой не ме искаше за месия. Някъде измежду хората изскочи невестулката, наплю ме и плюнката й въобще не беше вълшебна. Погледнах я сякаш разпознах предател и тя се скри, докато мокрото петно лъщеше на панталона ми.

Е, ако така ше ми започва деня… ебаси тъпото.