Сутрин. Вратите на метрото се отварят, за да избълват поредния поток от хора и да погълнат нов. "Следваща станция "Сердика", Връзка с линия 2, "Надежда- Лозенец"". Сънените погледи на минувачите се срещат за миг, за да споделят негласно неволята на общата си тежка съдба- поредният работен ден.
Милиони души всеки ден се вливат в огромни лъскави бизнес сгради и сядат послушно зад мониторите, знаейки че им предстои да изкарат така осем часа. Монотонното цъкане на мишките и тракането на клавиатурите са съвременния еквивалент на работата в заводите на поточна линия.
В големите фабрики вече работят само машини и хора не са нужни, но в меката на съвременните технологии и комуникации - кол центъра, компютрите и телефоните имат нужда от хора. Хора, които да провеждат едни и същи разговори, да пишат едни и същи имейли, да цъкат по цял ден едни и същи бутони.
И няма как да издържиш на тази убийствена монотонност, освен ако се изключиш напълно и не започнеш да живееш по инерция. Именно така живеят 90% от хората, които работят най-бедната откъм въображение, най-монотонната и най-скучната работа на света, в която можеш да оцелееш, само ако се сбогуваш с мечтите и въображението си.
Всеки ден от 9 до 6. Най-голямата ти мечта е да дойде петък, най-щастливото време - краят на работния ден. И все пак би работил това цял живот. Защото е платено, удобно, сигурно, офисът е хубав, колегите - млади, шефовете възпитани, имаш всички удобства, бонуси и дори фитнес в сградата. Но не е ли това позлатеният кафез на съвременния роб?
Бедните ни души всеки ден умират малко по малко пред монитора, докато мислим за следващата си заплата. Живеем в свят, в който да загърбиш мечтата си е най-естественото нещо, защото с това си плащаш за комфорта и сигурността. Вече си работещ и отговорен човек, който става рано и носи бадж.
Майната му на бакалавъра по философия и магистратурата по българска филология. На кого му пука за това какви книги четеш или каква музика слушаш, щом след работа единственото нещо, което ти идва да правиш е да изпиеш една бира и да си пуснеш X Factor за фон.
Стремиш се към това да се издигнеш в йерархията на матрицата, за да караш по-хубава кола и да отидеш по време на отпуската на по-модерен курорт, откъдето да качиш готини снимки. Трябва да имаш и скъп телефон, скъпи дрехи, но продаваш въображението и стремежите си.
Ако Данте бе написал сега "Божествена комедия“, то Вергилий щеше да попадне в кол център, без да има право да напусне, а в деветия последен кръг на този ад, щяха да го чакат най-недоволните клиенти.
Едно мое лято мина в кол център и ме накара да се боря със зъби и нокти за мечтите си, освен ако не искам да се сбогувам с душата си. Празните зомбирани погледи на всички малки работници в огромната корпорация ме шокираха и плашеха. Енергията, която влагаха хората в тази маловажна работа ме караха да настръхна.
Виждах стотици млади хора, които загърбили живота, се отдаваха на посредствената, но сигурна печалба на що-годе поносима работа, която не изисква физически усилия и особено много мисъл. И така чак до пенсия, когато вече всичко ще ти е все едно.
Ако се опиташ да обясниш на едно дете, че най-вероятно мечтата му да стане космонавт няма да се сбъдне, а ще бъде принудено да седи наказано на един стол по осем часа на ден, за да има пари за храна, най-вероятно това дете ще страда, ще се противи ще плаче. А защо ние не го правим? Защото няма смисъл. Нищо няма да променим.
Помните, че в матрицата можеш да огънеш лъжица с поглед, стига да успееш да повярваш, че всъщност няма лъжица. И в нашата матрица само ни трябва да повярваме, че всъщност никой няма контрол над нашия живот, за да съумеем да го моделираме по наш вкус.
Не, на мен не ми харесва да съм роб, заточен зад монитора и прокълнат да е със слушалка в ухото цял живот, затова аз реших да напусна кол центъра, да обиколя света и да пиша. Скучната работа ме вдъхнови да последвам мечтите си и да се боря за тях, вместо да ги изоставям, само защото застрашават временното ми удобство. Това спечелих аз от кол центъра - погледнах заплахата от един пропилян живот право в очите.
Преди всички да се превърнем в ходещи кол центрове, нека поне за малко да помечтаем отново. Нека си помислим за това как болката извън матрицата понякога е полезна, защото ни кара да прогледнем и да съзрем несъвършенствата в нашия уреден, но крайно посредствен живот.
Защото може би сега там някъде един потенциален велик писател и откривател се отказва и решава, че може би е крайно време да си намери "свястна работа", от което светът само ще загуби. Е, аз може и да не съм този писател и с моето напускане нищо да не се промени, на моето място да дойде друг, който да работи дори по-добре, но аз бях до тук.
На добър час, малки роби! Понеделник ви очаква, за да ви покаже къде е вашето място.
