Презареждане

В разгара на лятото, между протести и ваканцуване, Министерството на културата прояви завидна активност и пусна голяма порция конкурси за шефове на различни институции.

Някои от тях са за ключови места в областта на културата - Старозогарската и Софийската опера и балет, за редица театри, а предстои да бъдат избрани и шефовете на Сатирата и Военния театър.

По стара българска традиция изборът за нови директори минава със завидна доза скандали и оплюване на опонентите, но това някак остана незабелязано сред общата суматоха около скандалите във властта, трагедията в рудник "Ораново" и шествията по жълтите павета.

Ще видим дали Калин Сърменов ще бетонира мястото си с конкурс, тъй като досега изпълняваше само временно поста шеф на Сатиричния театър, но подобна информация занимава повече жълтите медии. По-любопитно е какво се случва зад фасадата на конкурсите и кървавата битка за директорските кресла.

Засега е ясно, че имената на новите театрални шефове ще са ясни през септември. Претендентите са: за Армията Мирослав Пашов и Ивайло Христов, които още не са минали през комисия за допускане по документи. Калин Сърменов, Здравко Митков, Бойко Богданови и Мариан Бачев се състезават за Сатирата

Какви процеси и вихрушки въртят театъра ни три години след старта на театралната реформа. И как оцеляват храмовете на Мелпомена в разгара на кризата. Дали защитават името си на храмове или се превърнаха в търговски дружества.

Прекрасно оцеляват в окото на бурята

Първото наблюдение, което може да направим е, че театрите прекрасно оцеляват в окото на европейската криза. Салоните са пълни, зрителите са доволни. Театралната реформа развърза ръцете на директорите да се оправят финансово и повечето от тях се справят доста добре. Обикновено на принципа "беден човек, жив гявол".

По-голямата финансова свобода даде възможност на актьорите да си поемат дъх и напук на всеобщата криза, те станаха едно от най-добре платените съсловия в страната. Докато в други сектори заплатите бяха орязани с 30 до 50%, то заплащането на актьорите скочи многократно.

В преобладаващата си част заплатите бяха вдигнати поне с 30-50%. Групата на т.нар. мечки (телевизионни и кинозвезди) и онези, които ги наричат халтураджии, взимат толкова, че биха им завидели не само депутати и министри, но и някои бизнесмени.

Говори се, че рекордьор на гилдията е Камен Донев с 15 000 лева месечно, следват го Христо Гърбов, който взима хиляда лева на участие в представление, Асен Блатечки, Малин Кръстев, който играе не само в огромно количество представления из страната, но и в доста чужди продукции, където плащат добре.

При социализма например една групичка - комици и любимци на Тодор Живков от Народния театър, получавали добри пари, докато другите здраво се товарели. Тоест едни изнасяли репертоара на театъра, докато другите се губели по снимачните площадки и взимали пари на ръка като водещи на разни "мероприятия".

Някои капани

Театралната реформа заложи някои капани, от които биха могли да се изкушат директорите на трупите, а именно играта с прословутия брой на продадените билети, въз основа на който министерството дава дотации на театрите.

Твърди се, че напористи бизнесмени са предлагали на някои директори да "изкупуват"на "зелено" билетите за представленията и така да подсигуряват добри резултати за тримесечието. Подобен вид услуги си имат цена, но дали някой се е изкушил само една финансова ревизия може да покаже.

Тъй като финасовите резултати станаха един от най-важните показатели за успеха на даден театъра, то, точно както предсказаха и бащите на театралната реформа, това накара трупите да предприемат безпрецедентен брой пътувания из страната.

Гастролите обаче се оказаха повече от полза на софийските театри, защото чрез тях те извличат по-голяма печалба, от един габровски театър, например който идва в София. Първо, защото наемът за салоните в провинцията е далеч по-нисък от този в столичните театри. Второ, идването на софийски театър - и то с телевизионни звезди в афиша, си е събитие за всеки извънстоличен град. Гарантирано пълни салона.

Докато обикновено гастролът на провинциална постановка в столицата минава някак незабелязано, между другото. И може да напълни едва една трета от салона. Изключение прави само Варненският театър, който е във върхова форма и е може би една от най-силните трупи в страната.

Зачестилите пътувания из страната накараха трупите да намалят силно броя на премиерите си, за да могат да "изконсумират" не само в София, но и в страната докрай новите си постановки. Така се очерта една тенденция, започнала преди две години, а именно - водещи театри, с голям състав да имат само по 2-3 премиери за година. Изключение прави може би само Народният театър.

Малкото премиери обаче не гарантират качество и така общото ниво на българския театър пада. Все по-малко са "спектаклите-събития", тоест онези, за които имаш усещането, че окриляват театъра ни. Може би защото някои от най-известните ни режисьри предпочетоха чуждите сцени пред българските, други пък решиха да пофлиртуват с масовия зрител.

Засега този спад в качеството и творческия заряд се забелязва само от наблюдателното око на професионалистите и не се отразява на финансовите резултати. Съвсем скоро обаче зрителите, поне по-взискателните от тях, ще се усетят, че им пробутват junk foods. Ако тенденцията продължи и се задълбочи, това неизбежно ще доведе до зрителски отлив, а оттам ще разклати и финансовият баланс.

Жертвите на реформата

Три години след началото на театралната реформа тя даде своите жертви - Родопският драматичен театър бе закрит, а Пловдивската опера загуби своята сцена. Независимо, че на музикантите от Пловдив след големи скандали бе предоставена някаква сграда, а в момента се правят опити Родопският театър да бъда възстановен, това наля допълнително доводи в мелницата на слухове, че една от целите на рефомата е била да отпаднат от картата на България доста театри и оперни сцени. (Не ви ли е познато - същото се случи и с много общински болници.) Дали ще го позволим - зависи от зрелостта на гражданското ни общество.

Общият извод, който може да направим е, че театрите сравнително бързо и успешно се преорентираха към пазарната икономика. За някои актьори това бе манна небесна, други - които решиха да не жертват принципите си, оцеляват по-трудно.

В момента театърът ни се намира в много важен момент - подобно на акробат, стъпил на въжето три метра над земята. Ако наклони прекалено много баласта в едната посока, тоест ако залитне към халтурата, рано или късно ще падне.

Трябва да се гони и високо качество, тоест да има смислени, качествени спектакли и заедно с тях афишът да балансира със зрелищни, комерсиални спектакли, които все пак да издигат публиката. Иначе театърът ни ще се срине до нивото на 90-те години.