Как да обезвредим енергиен вампир

Друго важно качество на средата е т. нар. токсични да са малцинство. Тъдява, май-май, не е точно така Другата слабост на статията е, че се концентрира само върху мрънкачите... Ами, вечно недоволните, самодоволните, егоцентриците, игнорантите, садистите и т.н?!?!

А как се обезврежда "енергиен червен тъпир"? Това ме интересува повече.

Искате ли да ви стане хубаво? Прочетете това писание на Атанас М. Семов „И аз за Япония…” * * * Не знам баща ми дали я разбра докрай Япония. Не се надявах и аз да я разбера. Искаше ми се по-скоро да видя дали аз ще разбера същото, което бе разбрал той… А и дали Япония е същата? Мисля, че отговорът е „не”. Едно, защото аз я гледах с по-различни очи от баща си. Второ защото и на Япония очите вече са по-различни: гледат много по-европейски, макар по-вярното да е да кажем „по-американски”. Дори ми се струва, че са и по-малко дръпнати… Но няма съмнение – едни от най-красивите очи на света са очите на японската жена! Дали защото ги е оставил дребни и без много други прелести, но Господ е дал на японките изключителни очи. За първи път ми се случи в чужда държава най-много да гледам жените в очите... Не знам дали и това, което аз разбрах, е вярно – че не е пълно, е ясно. Знам, че ще бъда охулен: че имитирам баща си, че не си знам мястото и правния занаят, че изпълнявам нечия поръчка или че някой ми е платил да хваля ядрената енергия. Впрочем, надявам се да намеря спонсор, поне да покрие издаването. Не търся нито на тиражи, нито признание… И макар през ум да не ми минава да се сравнявам с баща си – още по-малко с най-успешната му книга – знам, че няма да мога да избягам напълно от влиянието му. Тази му книга е част от детството ми, част от мисленето ми, тя просто стана член на семейството ни… Но от тогава не съм я чел. Наложих си да не я препрочета и преди да тръгна за Япония. Опитах си и да не мисля дали аз ще мога да напиша нещо. Когато преди три години съдбата ме вейна към Америка, успях да издържа на изкушението – и въпреки, че бях много впечатлен и подпален, не написах и ред за Америка, за която той написа друг много силен пътепис. Но на изкушението Япония не издържах! Може би ще си платя скъпо – изкушенията обикновено се плащат. Да става каквото ще: пише ми се, по-силно от всичко друго в светлата част на денонощието… Може би ще съжалявам. Както и ако не го направя. Напоследък не веднъж ми се случи да се изправя пред подобна невъзможна дилема: за кое от двете възможни решения ще съжалявам повече… И май до сега грешах в преценката… Затова се реших да разкажа и аз онова, което видях, усетих и което ме подлуди като смахнат през минути да вадя листчета и да си записвам – в метрото, на улицата, в залата, в хотела, на 450 метра над земята, на 60 метра под нея, в самолета и дори в една тоалетна... А японските тоалетни са едно от първите неща, които те чалват – как може и от какъв точно зор да се вкара толкова техника в едно просто килерче за физиологична примитивност? Хубаво е седалката да е подгрята, хубаво е под нея да бликат поне два вида шампоан, хубаво е да е „мултифункционална”. Ама по японската тоалетна чиния има повече бутони, светлинки и надписи, отколкото на таблото на колата ми. И естествено нормален човек – хеле пък дето не им знае езика – не може да се ориентира кое копче за какво е и дори как точно се пуска водата в тоалетната, ако може не първо топлата… След като първо се опръсках, после се изгърбих от надничане, нацелих бутончето. Но в следващата тоалетна то изглеждаше другояче и беше на друго място… Здравей, Япония! Толкова години чаках да се видим!... Добре, че първия ден в Токио валеше дъжд и не трябваше смутен да обяснявам защо ми е мокра ризата… Но преди първия ден беше първата нощ. Уж по-кратка, защото летим наизток и земята услужливо бяга под нас наобратно. Навярно затова съмна за минути... Уж сме в хубав огромен самолет, с по 8 седалки на ред. С филми всякакви за гледане, с музики за слушане, даже с две хранения. Яко ми се увидя! Предупреждаваха ме познати, разбирачи на прелитането над Азия – сакън, да не летя с „Аерофлот”. Стари им били самолетите, падали. Нашият явно не падна – ни нататък, ни насам, макар че на моменти ми се искаше – толкова абсурдно ми се струваше да си държа дългите крака сврени дванайсет часа в дванайсет сантиметра… Москва не вярвала на сълзи? Мòре, толкова дълъг ми се стори полетът и самолетът толкова рязко се сурна да каца, че и сълзи бликнаха, и друго беше на път. Иван, университетският ми асистент, който и тук е осъден да седи до мен, половин час надува носа да оправи тъпанчетата, и пак не можа да чуе японското „Добре дошли”… Добре поне, че Ники, нашето принадено по спонсорска линия ядрено експертче, си е ядрен във всичко – и на 12 000 метра, и на три сакета, сълза не можеш да му изкараш. Но пък, както неведнъж ще стане дума, да раздава оценки – пръв го пиши! И добре, че не бях сам, защото, както никога „не съм сам”, щях съвсем да лудна. Теснотията винаги ме е тормозила, сигурно затова и не мога да се спогаждам с тесногръди хора… А и да изпия 3 водки вече не ме бива – като пийна, още по-тесен ми става светът, за морето до колене е ясно… Затова и когато кацнахме в Токио, се вълнувах не от това, че най-сетне ще я видя „пустата му Япония” (както първоначално започваше ръкописът на татко, преди да го редактира), а че ще мога да направя няколко крачки изправен. Е, не можах: доде усетя стабилна почва под краката си, вече отново се бяхме мариновали на четири – този път във влака от летището до града. Не зная що за западняшка мода е това да си туриш летището на една ваканция път от центъра на града? Има летища, до които пътуваш по-дълго, отколкото със самолетите им. Не могат ли да кръстосат две писти на 10 минути от парламента – както любезно сме направили ние с нашето летище, носещо при това гостоприемното име „Враждебна”? И какво от това, че името „Нарита” звучало поетично? Разбирам да кацнеш и веднага да седнеш на саке – а то още час с „Нарита експрес”. Добре, че в Япония под експрес разбират нещо наистина бързо, не като нашия „Янтра експрес”, който рядко пристига на датата, на която е тръгнал. Там осемдесет километра са петдесет минути. И никога петдесет и една... В Япония всички бързат! И за всичко бързат. Но както цепят секундата, така сякаш са извън времето – по-нататък ще имам не един повод да се чудя на та

... Добре, че в Япония под експрес разбират нещо наистина бързо, не като нашия „Янтра експрес”, който рядко пристига на датата, на която е тръгнал. Там осемдесет километра са петдесет минути. И никога петдесет и една... В Япония всички бързат! И за всичко бързат. Но както цепят секундата, така сякаш са извън времето – по-нататък ще имам не един повод да се чудя на тази японска двойственост: бясно бързаща и бясно работеща нация, а като се вгледаш в очите им – сякаш са някъде другаде, в други светове ли, в религиозни потайности ли, просто в азиатска сдържаност ли?… Преди експреса – багажът. Излиза на лентите преди да сме излезли ние. Сух и чист. И твой! Там човешка ръка не пипа ли, куфари не изпускат ли в калта, шофьорът на електрокарчето цигара не припалва ли? Друго си е в София: колкото човека нервничат край лентата за куфарите, толкова минути пиши за чакане. На Иван майка му, като дошли да ни посрещат, ходила да пита сигурно ли е, че самолетът е кацнал преди час, щом никой не излиза. Сигурно е, както е сигурно, че само в София могат да обявят, че багажът от Москва ще излезе на първа лента, която двайсет минути лежи бездиханна, а после още двайсет се върти с три куфара от друг полет, а всъщност всичко от Москва е на четвърта лента, над която не пише нищо и където, разбира се, не чака никой… Не питай, Ивàнова майко, вярно ли е, ами се радвай, че все пак куфарите ни изгряха. Защото полетът от Москва към София този път беше с нашия си превозвач и бордните карти, издадени още в Токио, се оказаха неотчетени от програмата на нашите, демек няма да летим… Разтича се руското девойче, след петнайсет минути доведе пухкав български отговорник, от самия самолет слязъл да види „какво пак има”. Има, но по-лошото е, че е „пак”. Още петнайсет минути тракане по клавиатурата, той звъня на някого на разтърсващ руски език – нейсе, с половин час закъснение, самолетът се заклати към пистата. След като и преди това чекирането беше закъсняло с още толкова. Като влязохме последни в салона, ни посрещна цялата нервност, на която е способно пътуващото българско око. И понеже преди това неколцина ме бяха познали – и даже се разговорихме – още пò ми идеше да не се прибирам… Разказваше се като анекдот, че едно време, по „Татово”, Иван Славков, тогава директор на БНТ, като пращал журналисти командировка на Запад, после задължително ги връщал с преспиване в Букурещ – да се поопомнят от онзи блясък… Сега времето е много по-динамично – новите български реалности ти позволяват да се опомниш само половин час като общуваш с тях, дори преди да си кацнал… В Токио вместо ние него, багажът чакаше нас, та и там не можах да се поразтъпча. А беше толкова изкушаващо: половината коридори застлани с мек килим, чисто, да не смееш да стъпиш, топло и тихо, като в министерски коридор. Полицейският контрол е задължителен за всички чужденци – дори за тия, дето вече свикнахме да минаваме бързо под табелката „EU”. Дори за американците – каквито тримца, странно защо, също идваха в Токио от Москва. Мъничко полицайче, младо – после разбрах, че в Япония всички са мънички и изглеждат млади – трябва да ни респектира със строги въпроси. „От къде идвате”, пита той. „От Москва”, отговарям, и си мисля: не е ли очевидно, друг полет на това гише не са пратили… „О-о, Москва?!”, отговаря малката синя униформа и чувам смесица от учудване и възхищение. Защо пък толкова ù се възхищават на Москва, отписаха ли вече Курилските острови, още ли се боят от военната ù мощ? „Какво ще правите в Токио?”, пита след това униформичката. „Участваме в конференция”, отговарям. То си го пише в поканата, която е в ръцете му. „О-о-о, конференция?!” – смесват се пак възхищение и учудване. Толкова ли пък е рядко някой да прелети половината планета, за да дойде на конференция при изгряващото слънце? „Колко дни ще останете в Токио?”, рецитира си изненадващите въпроси синьото човече. Една седмица… „О-о-о, една седмица?!” Абе, пак ли е изненадан, или пак е възхитен? Вярно, че конференции по една седмица няма, ама и той не пита за това, явно такъв въпрос не му е предвиден в стихотворението. „Къде ще нощувате?”, идва следващият неочакван въпрос. „В Шинагава принс хотел”, чинно докладва Иван. „О-о-о, Шинагава принс?!”. Да не се окаже сега, че Тетсуо ни е настанил в някой изненадващо скъп и за японския граничар хотел, как ще си платим нощувките?... Но вместо да последва някой по-притеснителен въпрос, малкият японски полицай с голям (поне за ръста му…) пистолет на кръста, се навежда ниско, лицето му се равнява с пистолета, и с две ръце ми подава документите. Ей, колко го впечатлихме с тая конференция, викам си, гледай с какво уважение ни изпраща, вместо да ни пита имаме ли мъни да си платим хотела!… Много пъти още – където да и отидем, за каквото и да се отнася – ме стъписваше това японско възхитено стъписване, винаги придружено с „О-о-о?!”: „О-о-о, билет за експреса?!” „О-о-о, евро, но йени?!” „О-о-о, имате резервация?!” „О-о-о, от Бюлкария?!”… Последното е нормално да ги учуди. Кой я знае вече по света България, кой дава пет пари за нашето петънце на европейската карта, по-скоро на балканската, все по-неевропейска, за което и ние сами вече пет пари не даваме… Оказа се обаче вярно, че в Япония са ни чували! Е, в повечето случаи Тетсуо ни представяше с „Бюлкария, йогурт, ю ноу?”, но и това вършеше работа – някакво досещане пробляскваше в очите на отсрещния японец. Колко десетилетия слушаха в захлас радиохора на проф. Христо Недялков, колко възхищение предизвикваха грациите на Нешка, откога Пловдив е побратимен с Окаяма! Щом и една гейша, за която напоително ще разкажа по-късно, беше чувала за нас – не е случайна работата! Оказа се също и че в Япония за всичко се учудват с възхищение и всичко подават или взимат с две ръце и с поклон. Билет за метрото си купуваш – вътре девойчето ти го подава с две ръце, както не помня диплома да съм получавал… Макар че кланянето вече не е така масово, така навсякъде и така многократно, както е било пре

... Оказа се също и че в Япония за всичко се учудват с възхищение и всичко подават или взимат с две ръце и с поклон. Билет за метрото си купуваш – вътре девойчето ти го подава с две ръце, както не помня диплома да съм получавал… Макар че кланянето вече не е така масово, така навсякъде и така многократно, както е било преди. Цивилизацията тук много видимо е ударила уеднаквяващата си припряност. Но в спокойните отношения – например в заведенията – японката и до днес приведена ти благодари, когато ù подвикнеш да донесе още една бира. Ако не те чува – иначе тихите японци са много шумни в кръчмите – на масата имаш бутон, край нея някъде дрънва звънче. Тя пристига веднага, всеки път почуква на хартиената врата и всеки път първо се покланя, преди с мил до влюбеност поглед да попита какво може да направи за нас. Точно това пита – не „кво”, „кàжи” или „слушам ве” – а „какво мога да направя за вас”. Поне пет пъти молих да ми превеждат какво точно е казала девойката в поредното заведение. Различните японци ми отговаряха за различните девойчета едно и също: „Какво мога да направя за вас?”… Мисля си, че това е най-чистата фраза на обслужващата сфера – така непонятна за европееца, така естествена за японеца. От тия размисли още на другия ден започна да ме напъва мерак да видя и други азиатски страни – да разбера това само японско ли е, или азиатско… Иван знае всичко и категоричен: в Китай не било така! Аригато годзаймас, Иване! Първото, което ме научи да казвам на японски, беше това „аригато годзаймас”. Едно най-просто „благодаря много”, ама на японски – и сред техните поклони – много топло ми звучеше… Следва продължение… дълго, ама много сладко