Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо великите хора нямат морал

Обичате Джон Ленън заради музиката му и му се възхищавате за пацифизма му? Чудесно - но в наши дни вероятно ще се свием от отвращение от начина, по който той е осмивал на сцената хората с психически и физически увреждания (запазено за поколенията в концертни видеа).
От друга страна, той все пак не е толкова лош като авторът на "Любовникът на Лейди Чатърли" Д.Х. Лорънс, който си е мечтал да конструира газова камера, голяма колкото Кристалния дворец, с която да сложи край на мъките на "болните, куците и сакатите" (които, както той си е представял, "ще ми се усмихват благодарно" за това). Снимка: Getty Images
От друга страна, той все пак не е толкова лош като авторът на "Любовникът на Лейди Чатърли" Д.Х. Лорънс, който си е мечтал да конструира газова камера, голяма колкото Кристалния дворец, с която да сложи край на мъките на "болните, куците и сакатите" (които, както той си е представял, "ще ми се усмихват благодарно" за това).
Идолизирате Уинстън Чърчил за това, че се е противопоставил на нацистка Германия? Чудесно, но най-добре да игнорирате възгледите му за хората по-на изток: "Мразя индийците", пише той. "Те са животни, с животинска религия."
Снимка: Getty Images
Идолизирате Уинстън Чърчил за това, че се е противопоставил на нацистка Германия? Чудесно, но най-добре да игнорирате възгледите му за хората по-на изток: "Мразя индийците", пише той. "Те са животни, с животинска религия."
Вирджиния Улф е сред най-големите имена в литературата - но по-добре да не се замисляте за това, което е казвала за евреите (въпреки че е била омъжена за евреин): "Не харесвам еврейски гласове; не харесвам и еврейски смях".
Снимка: Getty Images
Вирджиния Улф е сред най-големите имена в литературата - но по-добре да не се замисляте за това, което е казвала за евреите (въпреки че е била омъжена за евреин): "Не харесвам еврейски гласове; не харесвам и еврейски смях".
Ами Алберт Айнщайн? Когато не е изобретявал теорията на относителността, той се е борил за ликвидиране на ядреното оръжие и е говорил за защитата на човешките права. (Което е чудесно, естествено.) Но не бихте желали да четете пълните с унижения писма, които е писал до първата си съпруга в месеците преди развода им.
Снимка: Getty Images
Ами Алберт Айнщайн? Когато не е изобретявал теорията на относителността, той се е борил за ликвидиране на ядреното оръжие и е говорил за защитата на човешките права. (Което е чудесно, естествено.) Но не бихте желали да четете пълните с унижения писма, които е писал до първата си съпруга в месеците преди развода им.

В "Полунощ в Париж" на Уди Алън, главният герой на филма се връща назад във времето до 20-те години в Париж, където се среща с личности, на които се възхищава, като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Гъртруд Стайн и Пикасо. Вълнуващо, нали? Кой не би искал да се върне в миналото и да се срещне с героите си?

Всъщност обаче е по-добре да не срещате идолите си предходни години или векове. Най-вероятно те ще ви изглеждат като тотални задници.

По-конкретно: историческите ви герои са възприемали света много различно от вас.

И конкретно те най-вероятно имат цял куп неприятни предразсъдъци. В галерията можете да видите няколко примера.

Изкусително е да игнорираме подобни примери на недостойно поведение, отбелязвайки, че "времената са били различни" тогава. Но защо да са били различни? Защо сега да е по-добре? Една смела хипотеза гласи, че обективно сме ставали все по-морални с течение на времето. Няколко видни мислители като психолога от Харвард Стивън Пинкър и философа от Принстън Питър Сингър, се изказват в подкрепа на тази теза.

Сингър конкретно говори за "разширяващ се морален кръг": ако някога сме се вълнували само за членовете на своето непосредствено племе, сега взаимодействаме с (или поне мислим и съзнаваме съществуването на) хора по цял свят, с много различен произход и история. И сме започнали да се интересуваме от тези, които са извън нашата група, да съчувстваме на болката им, да се борим срещу тяхното страдание. (Което е без съмнение територия, която Шекспир е изследвал с речта на Шайлок "Та няма ли евреинът очи" от "Венецианският търговец".)

В книгата на Пинкър от 2012 г. "Добрите ангели на нашата природа: защо насилието е намаляло", акцентът е върху намаляването на насилието през историята. Но паралелно с това намаляване на насилието има възход на морала: Пинкър твърди, че може би има "морален ефект на Флин", подобно на възхода на коефициента на интелигентност през последния век, описан от Джеймс Флин. Двата ефекта, впрочем, може да са свързани: когато ставаме по-умни, твърди Пинкър, сме по-способни да си представим как сме на мястото на други хора, и съответно е по-вероятно да им съчувстваме и да признаваме правото им на благосъстояние.

Но трябва да бъде призната и ролята на технологиите

Първо книгите, после телевизията и радиото, а сега и Интернет са свили мащабите на нашия свят. Пинкър цитира идеята на Маршъл Маклуън за "глобалното село", където "съдбата на другите хора се чувства на мига". Пинкър пише: "Ако селото е естественият мащаб на нашия кръг на съчувствие, то вероятно когато селото става глобално, жителите му ще изпитат по-голяма загриженост за събратята си - представители на човечеството, отколкото когато са се вълнували само от своя клан или племе."

Благодарение на масмедиите, включително вече и Интернет и социалните медии, незабавно научаваме за морални прегрешения, независимо на какво разстояние се случват те. Преди 50 години един задник е бил просто задник; докато сега той е прочут задник.

(Добър пример е случаят с Джъстин Сако, бивш директор по комуникациите на медийния гигант IAC. Преди да се качи на полета си от Лондон до Йоханесбург през 2013, тя туитва расистки, макар и шеговит коментар за Африка. Гневът в Интернет достигна неимоверни мащаби, докато самолетът й беше все още във въздуха - и тя бе уволнена скоро след кацането.)

Какви допълнителни фактори биха могли да стоят зад нашето морално развитие?

Психологът от Йейл Пол Блум назовава друга възможна причина: художествената литература. Генерираме и потребяваме сюжети, в които все по-често от нас се очаква да виждаме света от перспективата на "другия." Той дори цитира ролята на американския ситком - и макар да не сочи конкретни примери, "Уил и Грейс" със сигурност изпъкват като пример за насърчаване на толерантността към хомосексуалните. Или "Всички в семейството": да, Арчи Бънкър е тесногръд; той обаче е и простак и надали е образ, на който американците да се стремят да подражават.

Ако изглежда като високомерие да се обявяваме за морално по-добри от тези преди нас, вероятно има и друг начин да мислим за това. Предтечите ни, както казва Пинкър, са били морално назадничави:

"Въпреки че със сигурност са били свестни хора с напълно функциониращ мозък, колективната морална сложност на културата, в която те са живели, е била примитивна по съвременните стандарти, точно както минералните им спа бани и патентовани лекарства са били примитивни в сравнение със сегашните медицински стандарти. Много от убежденията им могат да се считат не само за чудовищни, но и в много реален смисъл - за глупави. Те биха издържали на интелектуален анализ като последователни хора с други морални ценности, които са твърдели, че отстояват, и са отстоявали и своите погрешни убеждения само защото по-тесният интелектуален прожектор в тяхната епоха не е бил редовно насочен към тях.

В последно време писателят Майкъл Шърмър доразвива тази идея

Той твърди, че "моралният прогрес" може пряко да бъде приписан на ценности, свързани с възприемането от Запада на науката и интелектуалната обосновка, която проследява до началото на Просвещението през XVII век. Като пример цитира прочутото "златно правило" - че трябва да се държим към другите така, както бихме желали те да се държат към нас. Правилото всъщност не е ново - то присъства още в Библията - но по никакъв начин това не означава, че реално се е прилагало особено често на практика. За да може напълно да осмислите златното правило, трябва психически да се поставите на мястото на някой друг. Това е тежка в когнитивно отношение задача, при това такава, която изисква абстрактно разсъждение.

В наши дни се ужасяваме от мисълта да причиним вреда на другите - но не е напълно ясно защо сме еволюирали до такава позиция. От строго еволюционна гледна точка някои биха могли да твърдят, че склонността да се избира грижата пред вредата би трябвало да важи само за кръвни роднини. Но според Шърмър, нашата способност да разсъждаваме ни позволява да разширим кръга си на загриженост:

"Както нашият разум е станал по-добър в абстрактните разсъждения за задачи от рода на обединяване на кучетата и зайците в обща категория "бозайници", така и ние сме подобрили способността си да обединяваме цветнокожи и бели, мъже и жени, хетеросексуални и хомосексуални в категорията "човешки същества".

Има ли причини да вярваме, че сме достигнали "морален пик"?

Ако приемем, че продължаваме да се усъвършенстваме, е доста вероятно хората след 50 или 100 години да ни гледат с отвращение заради моралната ни неадекватност. Най-често цитираният пример е отношението ни към животните: конкретно Сингър например е писал за нашата несъвършена и непоследователна морална позиция към живите същества, които не са хора. Вероятно след няколко десетилетия консумацията на хамбургер ще се счита за също толкова отблъскваща в морално отношение, колкото расизмът или отричането на равните права на хомосексуалните сега.

Да бъдеш задник и да бъдеш неморален не са точно синоними - и все пак, когато моралът достига нови висоти, изглежда, че недостойното поведение може само да намалява. Да, и в наши дни има предостатъчно задници - но те са много по-малко, отколкото са били преди, когато предразсъдъците и омразата са били много по-голяма част от ежедневния живот.

Най-четените