След четири дни безспирни дъждове и бури, въздухът в Хавана има гъста консистенция като на супа. В следобедните часове в столицата на Куба градусите са почти 100, а влажността на въздуха е почти 100 процента.
Не случих най-доброто време нито за обиколки из Острова на свободата, нито за висене по улиците на Хавана. В квартал Мирамар обаче видях много хора, които правят точно това, и то на специално особени места - стоят и чакат, както би помислил всеки чужденец, на стоянки за таксита.
Но таксита няма. Превозът на пътници е на стоп
Не мислете, че пътуването е безплатно. Символично е, но не е гратис. Дори тази „услуга" се контролира от правителството на Кастро. Искат или не искат, много кубинци са принудени да вдигат палец и да се надяват по-скоро да дойде кола, която да ги откара там, където са тръгнали.
„Чакам вече от един час, но никой не е в моята посока", оплаква се студентката Йоланда Гутиерез. Тя и още десетина души са се скупчили при т.нар. „жълти точки", откъдето минаващите автомобили събират пасажери.
Да, в Куба пътуването на стоп е обществен транспорт, защото друг обществен транспорт просто няма. Това е чудесно отражение на фатализма и жилавостта, характерни за кубинското общество, което е свикнало със запълването на липси.
Това е национализираната стопаджийска система
Служители в жълти униформи се опитват да уредят процеса, така че да няма хаос. Повечето кандидат - пътниците обаче не са късметлии. „Това е много икономично транспортно средство. Със сигурност преживяването е интересно, но в крайна сметка е неудобно", казва Йоланда, а през лицето й минава дългата сянка на отегчението.
Когато застанете при жълтата точка, държавният служител ви взема 25 сентавос - около 1 щатски цент, ако превозът е в рамките на същата провинция. Ако пътувате до друга провинция, ще ви струва 3 песо, около 11 цента. Уредниците са длъжни да знаят накъде пътувате, за да ви разпределят правилно по автомобилите.
Моята дестинация беше Кохимар, едно заспало и уютно село, прочуто като мястото, където Ърнест Хименгуей е написал „Старецът и морето".
Разстоянието от квартал Мирамар на Хавана до селото е около 25 километра. Не исках да пътувам на дълги разстояния при първото ми посещение в Куба, но в крайна сметка реших да се пробвам извън Хавана.
След като чаках 45 минути, през които се потях и намокрях от дъжда едновременно, до мен спря огромен фермерски камион. Казаха ми да се качвам в кабината. Шофьорът - мъж в средата на 40-те си години, с име Алесандро Агуер и потник с дебели презрамки, прояви вежливост и ме попита накъде пътувам.
Въпросът беше излишен, защото уредникът му беше казал предварително.
Отговорих, а той машинално попита къде съм роден и пусна шега за янките с израза " haciendo la botella" - Doing the bottle - така са наричали стопаджиите, защото вдигнатите им палци също се свързват с пиене, желание за още един ром, например.
Камионът не беше толкова стар, колкото находките на четири колела, пръснати из Куба - там автомобилите от 70-те са обичайна гледка, поддържани съветски коли с ярки цветове. Както подобава, камионът нямаше вентилационна система, така че пътуването беше лепкаво като въздуха в Хавана.
Всяка гърбица на пътя се усещаше в камиона като мина, или както самият Агуер обясни - окачването има нужда от ремонт, но няма как да си го позволи: „Аз не мога да платя, не може и правителството".
Попитах защо няма субсидии поне за техническа поддръжка, а шофьорът веднага обвини американското търговско ембарго. Няма части - или ако има, те са твърде скъпи. Кубинското правителство е изчислило, че наложеното през 1961-ва година ембарго е нанесло щети за 117 милиарда долара на икономиката досега.
Сега, 50-години по-късно, Вашингтон и Хавана заровиха томахавката и смесването на икономиката и хората на двете държави постепенно започна. Само през май американските туристи в Куба са се увеличи с 36 на сто - нещо невиждано от Агуер и неговите сънародници.
И все пак, той има резерви: „Ако американското правителство ни третираше като останалите диктатури по света, камионът ми нямаше да подскача и да тропа толкова много".
Общественото пътуването на стоп датира от „Специалния период" през 90-те години на миналия век, когато щедрата помощ от СССР пресъхва с падането на Берлинската стена. Тези времена са тежки за Куба - захарната индустрия и земеделието се сриват, спират доставките на руски петрол, оборудване, грес и останалите витални за кубинската транспортна система части.
А тя не е никак добра
През 90-те години в Кула има обществени автобуси, но те минават рядко, понякога изобщо не минават. Купуването на коли е незаконно (миналата година Хавана позволи такъв пазар) и на практика всички автомобили са държавни. Хората губят търпение. И тогава правителството осъзнава, че може да реши проблема - като пусне държавните автомобили за обществена употреба.
„Стопаджийството е обичайно и важно. То движи Куба", пише Дейв Егърс през 1999 г. Шест години по-късно президентът Фидел Кастро сключва сделка за внос на китайски автобуси.
Мъртвата транспортна мрежа, особено в големите градове, получава шанс. Автобусите обаче тръгват по междуградски линии. Две години след това, вече като да факто действащ президент, Раул Кастро решава да внесе още китайски автобуси.
За кратко нещата вървят, стопаджиите намаляват, но радостта е прибързана.
През 2013-та година блогове пишат, че и без това лошата транспортна система вече е станала още по-лоша. Кубинското правителство допуска грешка, тъй като, според подписаните договори, ако двигателят на автобусите се повреди, то трябва да се използват части, произведени в САЩ.
Според някои кубинци единственият начин за нормален транспорт е допускането на частни компании, включително таксиметрови, но под строги социалистически регулации. В Куба има и таксита на черно, които вземат колкото решат от клиентите и минават по неведоми маршрути.
Сега Агуер не се тревожи. САЩ и Куба отново са приятели, нещата се подобрят и за двете страни, убеден е той, докато спира на спирка на магистралата, откъдето ще ме взема автобус до Кохимар: „Ние ще имаме нещата, които ни трябват, а вие - рай".
