"Аве". Филм не от кадри, а от картини, озвучени с кратки ненатрапчиви реплики, подсилващи усещането от видяното. Благодарение на бавното преминаване от един в друг кадър, зрителят има време да се наслади и осмисли картината пред себе си. Почти като на изложба, обаче със сюжет.
Може би това художествено усещане във филма не е изненадващо предвид факта, че сценаристът и режисьорът на филма Константин Божанов е и художник. Завършил е Националната художествена гимназия в София през 1988, след това Кралския колеж за изкуство в Лондон през 1993 и документалистика в Нюйоркския университет - 2002. В момента живее в Ню Йорк.
"Аве" е дебютният му художествен филм, който откри 16-ото издание на София Филм Фест. Няколко години по-рано, през 2005, той дебютира с документалния филм "Невидимите", който разказва за живота на шестима наркозависими от хероина. Друг негов филм, също посветен на темата за
дрогата, е "Лимона си е лимон" (2001).
За разлика обаче от документалния филм "Невидимите", който е направо репортажно представяне на действителността, в най-реалистичен вид, сцените в "Аве" залагат повече на художествената картинност. Например, слабо момче със скъсани дънки на едното коляно - Камен (Ованес
Торосян) и 17-годишно момиче, бягащо от вкъщи, облечена в червено яке и шапка - Аве (Анжела Недялкова), чакат на автостоп на фона на сив асфалт и препускащи коли.
Кадърът изглежда като картина. В друга сцена, през нощта, двамата седят на пейка. Аве e в единия край, Камен - на другия. Лицата им са осветени само от нощната лампа в парка. Те пушат, мълчат и се гледат. Говорят малко, репликите им заглъхват и потъват в нощната картина.
Друга художествена сцена е, когато на масата, след погребението на приятеля на Камен, показват кадър, на който се вижда Аве - младо момиче със светло и детско лице, а до нея възрастна баба, с черна забрадка, с бръчки, оплакваща загубата на момчето. Контраст, пораждащ драма, емоция и рисуващ картина.
Именно тук е и мястото да се спомене голямата заслуга на операторите на филма Ненад Бороевич и Радослав Гочев. Те съумяват прекрасно да покажат сцените, лицата и погледите на героите, които говорят повече, отколкото изречените реплики. Самата техника, с която е снимано, е с високо качество.
Това се усеща при замъгляване на задния план и кристалната яснота, и реалистичност на предния. Този похват засилва усещанията, които внушават сцените.
Бавно случващият се сюжет също допринася значително за силното художествено въздействие на кадрите. Този похват много напомня на старото българско кино. И с това очарова още повече. Бавни сцени, в които се представят емоциите чрез мълчаливите погледи на героите; чрез усещането за
място - на пътя, в колата „Лада", в ТИР-а, в стария дом на починалия приятел на Камен (Ованес Торосян), в Русе.
Усещаш българското в този филм. Усещаш себе си. И въпреки че действието се развива бавно, вниманието на зрителя нито за момент не е изпуснато. Той стои в очакване и иска да види какво ще
стане по-нататък. Сякаш плавността на лентата го потапя в кадъра и се чувства близо до героите.
Вече се чуха, обаче и критиките относно сценария и бавния сюжет: "Муден, накъсан, на места наблъскан с излишно количество мелодрама, която българското кино толкова обича и която
вече е изморила хората до откат", както писаха в inews.bg.
Абсолютно не се съгласявам с подобна критика. Именно в това е чарът на българското кино - картинното и чувственото представяне на сцените. Именно така, то успява да породи усещане, да докосне зрителя. За подобна финна игра върху душата, която е заложена в гена на българското кино, американските продукции могат само да мечтаят.
Те може да имат най-високата техника за снимане и да сложат най-съвършените ефекти, но красотата и истината са в простотата. Просто, но да знаеш как да го покажеш. А и да имаш чувството да го кажеш точно така. И Константин Божанов знае и чувства именно по този начин. И го показва бавно и методично във всеки кадър. Оставя време на зрителя да осмисли картината, действието, оставя го да почувства характера и душевните терзания на героите.
Това не би било възможно във филми, където кадрите бързо се сменят, защото сюжетът няма време да чака и действието препуска в галоп. В крайна сметка целта на филма не е просто да го изгледаш, да убиеш времето, а да го почувстваш, да ти каже нещо, което да те докосне и след като излезеш от
кино салона да мислиш върху него и да си задаваш въпроси. А това родните режисьори го могат, стига да не се опитват да имитират американския стил.
Твърдения, че в "Аве" има "излишна мелодрама", са определено пресилени. Има драма, която е показана абсолютно не натрапващо и професионално. А това, че краят остава отворен, допълва реалистичността
на филма, защото и в живота не винаги може да се даде ясно обяснение защо нещо се случва по точно определен начин и защо хората се разделят неочаквано, малко след като са се влюбили...
Не на последно място трябва да се отбележи добрата игра на младия актьор Ованес Торосян. Талантът си в киното той доказа още в "Източни пиеси", а след това и в "Тилт". В "Аве", повече отвсякога, се
виждат изразителните му сини очи и особения докосващ чар в стеснителната усмивка.
Неговата партньорка във филма, непрофесионалната актриса Анжела Недялкова, също се справя добре с ролята си. В няколко интервюта режисьорът Константин Божанов говори за това, че в реалния живот между тях не се е получила химия. Може би именно затова им се получават и така добре сцените на конфликт и неразбирателство. Определено искрени.
Според сюжета, по стечение на обстоятелствата, те пътуват заедно на автостоп от София до Русе. И въпреки конфликтите помежду си, сякаш без да разберат, докато стигнат до Русе се влюбват един в друг. След това решават да заминат заедно за Варна. Но се оказва, че пътуват погрешка във влака за
София. Явно метафора, че пътят на влюбването и раздялата е един и същ. И понякога просто не е писано да бъдеш с някого. Затова всеки продължава по пътя си, както преди - сам.
Аве ви чака... на автостоп на екрана, за да пропътувате пътя на любовта и раздялата - от София до Русе.
