Една безнадеждна романтичка разказва

На този свят съм от 32 години и прекарах твърде голяма част от тях, мислейки за момчета.

Не говоря от името на всички жени, нито пък се опитвам да оправдая това поведение, или пък да докажа, че съм постигнала голям успех в това да бъда женската версия на Дон Жуан. Но от както навърших 7 годинки и се влюбих за първи път (странно, но тогава ме омая един от приятелите на татко), момчетата заемат около 60-90% от пространството в мозъка ми.

Какво е достатъчно, за да накара 7-годишно момиче да се влюби

Приятелят на баща ми, с който заедно играеха софтбол, бе зрял мъж на име Джон и бе най-готиният мъж, живял някога на тази планета - със заразен смях и осемдесетарски мустак. Правех салта пред него, докато не ми се завие свят, а умората ми беше прекрасно предвещаване какво ми предстои в следващите години. Какво направи Джон, за да заслужи това? Най-вероятно той просто се е държал по-добре с мен, от колкото с по-голямата ми сестра, а в замяна сигурно се е чувствал наистина странно/мило, когато едно малко дундесто момиче с опашки вдигаше врява всеки път, в който не можеше да седне до него след някой мач.

Това продължи и в основното училище, когато бях обзета от непреодолимото желание да прокарам пръсти през гъстата и небрежно подстригана коса на съученика ми Винс, а след това и в прогимназията, където имах странното хоби да наблюдавам хората около мен и да си избирам с кого от тях бих станала гадже. Имам ясен спомен за една мисъл, която тогава се бе прокраднала в главата ми: "Е, не е чак толкова сладък, но все пак трябва да съм влюбена в някого". Това прозрение бе посветено на един пъпчив хулиган, който носеше тениска на Megadeth.

Ала не бях единствената. Приятелките ми и аз си бяхме измислили таен език, пълен с разнообразни окончания и стенографски кодове (подобно на мандаринския китайски), чрез който описвахме една на друга опитите си да накараме някое момче да ни забележи. Бяхме вманиачени и прекарвахме дни и нощи в спорове за това дали Крис ме е погледнал, или пък дали Мат е имал кофти ден, защото не е бил с обичайните си приятели в междучасието. Ако бяхме насочили тази енергия към някой световен проблем като например гладуващите деца в Африка, сигурно щяхме да го разрешим за по-малко от седмица.

Мъжете са вид фетиш за нежния пол - и всички жени го съзнават добре

В един момент тези момчета се превърнаха в несексуален фетиш за нас, на който посвещавахме цялото си съществуване. Всъщност първите ми упражнения по критично мислене не бяха в час, а в моментите, в които се опитвах да разбера дали Травис и Бренди все още са гаджета, или пък той вече е свободен.

Започнах да ходя по срещи в гимназията - ако не се броят момчетата в прогимназята, които не даваха да ги пипам и не ми говореха много (а те не се броят), но дори това не помогна на пристрастяването ми към момчетата. Моментите, които не прекарвах с гаджето си, бяха посветени на мисли какво прави той, или пък дали вече не е време да го сменя с някой друг. Най-добрите приятелки винаги ще ги има, защото трябваше да имам някой, с който да обсъждам връзките си - но те отиваха на заден план, изместени от задниците, които смятах, че са сладки през тази конкретна седмица. Те бяха ОК с това и дори бяха толкова заслепени, колкото самата аз.

Няма виновни - просто жените имат нужда да се вманиачават по мъжкото внимание

Как се случи това? Нямам отсъстващ от живота ми баща, когото да обвиня - татко е страхотен и винаги е бил до мен. Бих могла да хвърля вината върху попкултурното вманиачаване по "любовната история", което виждах в книги, филми и телевизионни предавания от както се помня, но това е твърде очевидно оправдание. Бих могла да си го обясня и със средата, в която съм била отгледана, в която идеята, че една жена не може без мъж, е като постоянна нежна песен, носеща се във въздуха... но не мисля, че това е единствената причина, пък и тя също твърде много прилича на оправдание.

Вместо това избрах да вярвам, че просто съм обсесивен човек по природа - това е и първото нещо, което въобще някога ми бе хрумнало. Беше ми хубаво до мен да има човек, който се отнася с мен добре, не само защото някакъв морален кодекс го изисква - и не преставах да искам още и още от това.

Мисията, която дамите си поставят като любовни археолози, има нужда от осмисляне

Сега съм омъжена и съм много щастлива, а наскоро ми хрумна, че вероятно една от причините, поради която жените постоянно се опитват да "забършат" някой мъж е, че това освобождава малко пространство в мозъка ни.

Не казвам, че имаме нужда от мъж, за да се чувстваме завършени. Просто за някои от нас, които толкова дълго са били вманиачени социални етнографи, влюбването не само е едно изключително топло и невероятно усещане, но и завършека на едно дългогодишно проучване. За нас влюбването се равнява с откриването на Светия Граал от Индиана Джоунс... не че то осмисля цялото ни съществуване, но мамка му, поне най-накрая сме си начесали крастата.

Не, че не мисля за това как да направя съпруга си щастлив - мисля за това и то много често, но вероятно около 30 на сто от мозъчната ми активност посвещавам на подобни вманиачавания, докато останалите 70% са насочени към работата и живота ми. Маниакалните ми способности вече са насочени към други аспекти от живота - като политика, спортуване, нови книги и още попкултура.

Ако бях помислила за това преди години, когато все още бях необвързана, вероятно щях да осъзная, че не става въпрос за самите момчета, а за невротичните и упорити парченца от мозъка ми и личността ми. Вероятно щях да се запиша на карате, или на курс по кулинарство, или пък щях да открия някакво друго хоби, в което да се потопя.

Защо ли се самозалъгвам? Най-вероятно щях да продължавам да се чудя дали Сам ще ми се обади...