Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Остров България

Превърнали сме се в островни жители, за които всичко извън твърдата земя е опасна вода, в която можеш да се удавиш Снимка: Getty Images
Превърнали сме се в островни жители, за които всичко извън твърдата земя е опасна вода, в която можеш да се удавиш

Беше един от онези дни, в които всички малки, човъркащи ежедневни гадости те затискат с неочаквана сила. Ей така, докато карам кола, крача по тротоарите или просто зяпам през прозореца едно подло, стягащо чувство изведнъж ме хвана за гърлото и усетих как отвътре започна да ми става страшно. Взех душ, облякох се бавно с най-хубавите си дрехи, гримирах се старателно, подредих си задачите за деня и се опитах да се самонавия, че това в душата ми са женски глупости.

В средата на деня обаче, когато се просълзих на реклама на банка по радиото в колата, разбрах, че няма да ми се размине лесно. И като истинска жена с много приятелки, единодушно със себе си, мен и вътрешното ми аз взех решението да се обадя поне на една от тях, за да й поскимтя на рамото. Десет минути по-късно стоях паркирала на аварийни до някакъв голям градски паркинг и отчаяно набирах петия по ред телефон, на който никой не отговаряше. Имах чувството, че неочаквано и без да разбера съм попаднала на остров, в който всичко наоколо е привидно и ей сега ще се сгромоляса пред очите ми като подгизнал от дъжд кинодекор.

Звъненето в телефона сякаш достигаше до някаква празна тенекиена фуния, която го извеждаше в празното пространство, а човекът, с когото трябваше да ме свърже, не съществуваше. В този момент на космическа самота си дадох сметка, че приятелките ми няма как да ми отговорят. Просто защото вече не са част от този остров.

Детската приятелка

Бяхме на по дванайсет години, когато ни запознаха. Беше от онези запознанства, които възрастните организират за децата, за да се отърват от раннотийнейджърското им мрънкане. Разбира се, първо се гледахме изпод вежди, но час по-късно вече бръщолевехме всякакви щуротии и безпричинно се смеехме. Приятелството ни продължи в една направо романтична писмена кореспонденция от гледна точка на съвременните комуникации.

Пращахме си дълги и красиво написани на ръка писма, като украсявахме листчетата, рисувахме и пълнехме пликовете с изрезки, картички и снимки. Споделяхме всичко и го описвахме с прецизно подбрани думи и междуметия. Няколко години по-късно, в ранната сутрин на един ужасно тъжен и тежък за мен ден на загуба, на вратата ни се позвъни. Когато отворих, моята шестнайсетгодишна приятелка стоеше там, готова физически да поеме тъгата ми и да ми помогне да я пренесем от страната на детството към страната на младостта. Оттогава наричам тази моя приятелка моя сестра.

През годините и на двете ни се случиха много хубави и няколко лоши неща. Преживяхме ги, докато хлипахме по телефона, хилехме се по онзи неконтролируем момичешки начин и прекарвахме по две-три безсънни нощи годишно в опит да си споделим всичко случило се през останалите дни. Моята приятелка е ужасно работлива. Винаги съм казвала, че може да вдъхнови и организира цяла кохорта от хора от София до морето да работят за нея, без дори да разберат.

Преди десетина години, във времето на надежда и някакво усещане за подем, направи свой малък бизнес и му се отдаде с цялото си сърце. Беше единствена в града си -  най-добрата, най-можещата, най-креативната. Работеше много и за малко пари, но не се оплакваше, защото така у нас работят нормалните хора - тези, които не са в портфолиото на никоя политическа фигура, не продават наркотици и не търгуват с власт и банки.

Преди година и половина обаче й писна. Дойде й до гуша от цялата привидност на успеха, от дребните душици с големите претенции, от задлъжняването и обещанията, от лошия вкус и парвенюшкото парадиране. Подготви си необходимите документи, продаде каквото можа от имуществото си, хвана мъжа си за ръка и заедно напуснаха страната. В средата на своите четиридесет години, с голям син, възрастни родители и сравнително уреден живот, поне според окастрените и тъжни критерии на средния българин.

Не може винаги, когато й звъня, да ми вдигне телефона. Втурнала се е да работи със своето обичайно българско темпо, което там, в онази азиатска страна, намират за извън човешките възможности. Събрала е всичките си сили наново, за да успее да организира добре старостта си и бъдещето на детето си. Ужасно й е мъчно. И й е трудно. Но, когато вечер се прибере в малкия си апартамент в небостъргача, знае, че днес работата й е имала конкретен смисъл. Че днес е сложила още едно парче в пъзела на своя неизгубен живот.

Близката приятелка

Тя е като много други вдъхновяващи жени. Някога се омъжила по любов и обгрижила избраника си с цялата нежност, на която е способна. Родило им се дете, а с неговото появяване се разиграл често срещаният сценарий, според който отегченият от памперси и детско писукане съпруг си намира отдушник, а всеотдайната майка се превръща в обект на забележки и натяквания.

Отворила се възможност да емигрират и моята приятелка приела това като знак от съдбата да започнат наново. Събрала багажа, поплакала на раздяла с близките си и полетяла през океана към новия си живот без никаква подготовка, никаква идея какво ще прави и никакви очаквания. Само надежда, че всичко ще бъде наред. Така и станало. Намерила си чудесна работа, установила се, детето проговорило местния език, но нещата вкъщи така и не се подредили.

Година по-късно моята ужасно добродушна и търпелива приятелка разбрала, че емиграцията, която й е нужна, е от този мъж, не от страната. Така пак събрала багажа, грабнала детето и се прибрала в България. И понеже е момиче, на което може да се разчита, отново бързо си намерила хубава работа, рестартирала живота си и го подредила. Когато се запознахме, имаше хубав апартамент, нова кола, висока работна позиция.

Детето й учеше в частно училище, което плащаше сама. Беше хубава, усмихната и не се оплакваше. Около нея гравитираха разни мъже, които рано или късно се оказваха паразити, а тя понасяше с достойнство нараняванията им и с малко спотаен и едва споделен плач продължаваше напред. Чувах я ежедневно, защото притежава онази женска мекота и доброта в гласа и поведението, които те карат да ти става спокойно на душата.

В един пролетен ден, ей така изведнъж, докато обсъждахме някакви делнични неща на по чаша вино, ми каза, че е решила отново да емигрира. И тъй като е организирано момиче, след няколко месеца просто го направи. Този път с правилния човек до себе си, с когото така или иначе тя си знаеше, че може да живее навсякъде. Не предпочете да остане тук. Избра там. Наново, с всичките му рискове.  И пак събра багажа, и пак прелетя над океана, и пак си стъпи на краката. Защото като добър човек заслужава най-доброто.

Другите приятелки

В последните две години оттук си тръгнаха още много мои близки приятелки. Всичките прекрасни жени над своите четиридесет. Бяха точно тези, на които можеш да звъннеш просто, за да помрънкаш. Подбраха си домочадието, заключиха си покъщнината или я продадоха, настаниха възрастните си родители в удобни апартаменти на ниски етажи, взеха си семейните снимки, любимите вещи и папките с дипломи и документи и си биха камшика нанякъде. Някои стигнаха далеч през океаните, други се преселиха в затънтени планински села, трети емигрираха в разни езотерични учения и практики за душата и смисъла на живота.

Тези, които останахме в забравеното от Бога място, наречено наша родина, живеем на малки острови. Спим в дизайнерските си апартаменти, побити като малки парченца твърда земя сред полетата на панелната нищета. Движим се из разбитите като надежди улици с автомобилите си, сякаш сме палечки, заспали в орехови черупки, носещи се по течението.

Ходим в едни и същи ресторанти, срещаме се на едни и същи места, пазаруваме от едни и същи магазини и за нищо на света не искаме да нарушим установения си комфорт, защото знаем, че всяко напускане на познатия остров може да боли. Емигранти сме в собствената си страна.  Псуваме съдбата си мълчаливо, докато удобно сме полегнали на диваните си. Огнено се караме на политиците си, докато ги гледаме в кутията на телевизора. И понеже, за да им кажем всичко в лицето, трябва да слезем от мекото на канапето и да напуснем острова на блаженството, предпочитаме да затворим прозореца, щом  отвън се чува шума на улицата.

Превърнали сме се в островни жители, за които всичко извън твърдата земя е опасна вода, в която можеш да се удавиш. Затова полекичка топваме по някое и друго мазолесто палче в нея, за да се охладим, пък когато ни стане твърде проветриво, свиваме крака до гърдите и заставаме в ембрионална поза, докато утихне. Емигрираме от отговорностите си, от правата и задълженията си на граждани, от избора си, от бъдещето си.

И в един тъжен делник, някъде на някой паркинг, самотни и спрели на аварийни, установяваме, че няма на кого да се опрем, защото свестните са си тръгнали. Отдавна са разбрали, че този остров тук не е на съкровищата. Че е загубено парче земя, което се шляе из световните води, като капачка в леген, подухвана от няколко дебелобузести, дебеловрати и дебелокожи лоши дечица. Предпочели са да скокнат в бездната, защото само така могат един ден да стигнат до континент. И рискът си струва.

Не мога да се обадя на приятелката от детството, защото разговорът с нея е прекалено скъп. И на близката приятелка не мога да звънна, защото когато тук е ден, при нея е нощ и ще я събудя. В паметта на телефона ми поне още десетина номера на мили на сърцето ми хора вече не са актуални, защото собствениците им напуснаха острова. Не се обаждам и на другите, вътрешните емигранти. Знам, че трудно и с плаха надежда градят върху крехкия кофраж на островния си живот тук някакви последни надежди.

Няма кой да ми отговори, докато стоя паркирала на аварийни и набирам празни телефонни номера. В средата на своите четиридесет години вече нямам и никакво време да чакам. Тъжното е, че единственото, което ми остава, е просто да реша да направя като моите приятелки. Да събера багажа, да взема папките с дипломи и документи, да хвана децата за ръце и да скоча от острова.

 

Най-четените