Колко вълнуващо, вдъхновяващо и възбуждащо е човек да се освободи от оковите на цивилизацията, да обърне татуиран гръб на презряната система, да заглуши досадното боботене на мейнстрийм машината за мачкане на мечти и въображение, и да прекара няколко поетични мига сред природата. С Вал, Наталия Х, мосю Виановски, Данчо "Касиди" Мишев и два иронични мопса си откъснахме чепка безвремие от градината с красоти на българската провинция по време тридневната среща на арт отряда за Кабала-изследвания и езотерична еволюция в Родопите.
За щастие, в къщата за гости, в която отседнахме, имаше wi-fi и с Наталия Х регулярно ъпдейтвахме статуси и захранвахме виртуалния социум с информационни и интерпретационни бисери от недрата на планината. На втория ден Виановски изпадна в екстремно състояние на физически и душевен декаданс и след втората чаша ултра силен пунш с малко домашна ракия започна да се държи като персонаж на Буковски. Не просто като някакъв периферен образ от "Поща", а директно като алтер-егото му Чинаски. Е, не се получи! Виановски фейлна и въпреки че е роден във Видин, не успя да защити алкохолната чест на региона си. В крайна сметка изгуби своя iPhone и сега е твърдо решен да иска увеличение на заплатата от шефа на рекламната агенция, в която работи. Аз мисля, че го заслужава - все пак именно той бе криейтивът на кампаниите за онова брутално вкусно обезмаслено кисело мляко с вкус на смокиня и на страхотния фестивал на уличната поетическа сублимация отпреди два месеца.
Jazz fusion-ът на Vampire Weekend и noise rock блаженството на Crystal Castle изпълват със съдържание и форма тягостната есенна сутрин на втория ден, откакто се върнах в цивилизацията. Новите ми слушалки Sennheiser RS 120 II прекрасно предават бунтарското звучене на тези уникални анти-естаблишмънт формации. Направо не знам какво щях да правя без тях. И за слушалките, и за групите говоря.
Написах добре премислен статус за прекаленото ни вторачване в модерните технологии и отправих зов за връщане към природата. За 18 минути събрах 114 лайка и 8 шервания, и то във време, в което повечето от добрите ми познати сигурно са на колоквиума за развитие на социалните мрежи в динамичния контекст на инкорпорирането на иновативни пост-индустриални визии в урбанистичния пейзаж.
Аз не отидох, защото знаех, че там може би щеше да бъде тя.
Епично дразнещата über хипстъпка Миа, която всъщност се казва Мила, но понеже фетишизира зверски надценения филм на Тарантино "Криминале", се е назовала Миа, за да извиква алюзии с героинята на Ума Търман.
Мислех си, че между нас може да се получи, но тя се оказа твърде крупна позьорка. Мейнстрим консуматор под камуфлажа на арт претенцийка. Запознахме се преди месец на специалната прожекция на латвийския инди шедьовър "Шибаните материалисти ще горят в ада! Казах!" - три часа кинематографично удоволствие. Тогава не обърнах внимание на намека й, че филмът всъщност е евтина имитация на някои от нещата на Ларс фон Триер и продължихме вечерта в "Хамбара", където се запознахме с някакви кипърски пънкари и пихме с тях коктейли от буркани за туршия до сутринта. Беше велико.
На следващия ден посетихме репетиция на авангардния български спектакъл за камерна сцена "Аз съм нищожество, а вие къде сте!?", но тя отново се заблуди и реши, че младия драматург от НАТФИЗ Страхил "Дюма" Спасов е изгубил разсъдъка си и живее в някакъв свой, много болен и бездарен свят. Актьорските изпълнения също се видяха на Миа/Мила твърде дървени, декламаторски и бутафорни. Усетих, че не е в час с драматичната революция в модерния български театър, но реших да направя компромис. А и тя изглеждаше твърде качествено с лилавия клин, старите кубинки "Вермахт", тишърта с ръмжащия на фона на луната вълк, карираната риза като на дървосекач, зеленото палто и очилата с рогови рамки и леопардова шарка.
Исках това момиче да бъде моята вендерсова дива, моята хипи тръпка, с която ще слушаме Wilco и Beirut, ще ядем карфиол с пуканки, ще четем "Мечо Пух", "Малкият принц" и "По пътя" на руски и ще посетим Непал, търсейки естетически контраст на сивото живуркане в издъхващата старица Европа. Почти ми писна от готически храмове, барокови дворци, тесни улички и туристи, снимащи се с дигитални фотоапарати. За София дори няма да отварям дума, че ми е болна тема. Толкова фалш и липса на автентичност. Стадо.
Миа също се прояви като конформистка. След две седмици срещи и предложих да я снимам в специална актова фотосесия на едно таванче на улица "Париж", но тя се усъмни в способностите ми да предам натуралната красота на луничавото й тяло и отложи ангажимента за неопределно време. После започна да говори за американското кино и окончателно ме вбеси. Американско кино няма от 1983-а, когато Джим Макбрайд направи римейк на Годаровия опус "До последен дъх" и остана неразбран. Никакви Тарантиновци, братя Коен, Скорсезе и Пол Томас Андерсън не признавам.
Хубавите филми вече се правят в близкия Изток и от новата вълна бунтари от НАТФИЗ, към които се числи и Наталия Х. Аз участвам в новия й проект за филм - социална метафора за българския преход, заснета изцяло от гледната точка на надрусан с МDMA мопс. Нямам търпене да започнем снимките. Казах го на Миа и тя ми се изсмя в лицето. Не можах да издържа. Станах от поляната в Борисовата градина, събрах си нещата и галопирах към любимата си чайна в центъра, за да се успокоя. Тя прекали и си заслужи да я отрежа. Две седмици не ми излизаше от главата. Толкова привлекателна, ала толкова заблудена.
Тормозех се от мисълта, че мога да я засека да кара колело на "Раковски" или да пазарува веган храни от онова магазинче на "Аксаков". Имах нужда да се оттегля от градския живот. Кабала-фестивалът в Родопите дойде точно навреме. Но сега отново съм тук и трябва да преодолея паниката. Добре, че скоро ще се потопя в работата по филма на Наталия Х за българския преход. Толкова оригинални теми и идеи развиваме вътре. Субсидията от Националния филмов център беше напълно заслужена и изобщо не ми пука от публикациите, че Наталия била дъщеря на бизнес партньора на шефа на НФЦ. А и заглавието на проекта е такъв епик уин - "Вчерашни пиеси под овчия рог".
