Преди няколко години написах текст за това какви са заблудите относно мъжете и важността им в живота на жената според нашето си обществено мнение.
Нарекох го доклад нарочно, за да подчертая силния му саркастичен и сатиричен характер. Пък и всъщност текстът трябваше да съпровожда представянето на първия български чиклит роман и някак съвсем си му вървеше да е леко зъл. И въпреки това изненадващо голяма част от читателите го възприеха като символ верую на националното мъжемразие и съдбата му тръгна в две посоки.
Наранените от „битки с любимия" дами си го препращаха, преснимаха и носеха сгънат в чантите, а „любимите" му хвърляха едно око с вдигната вежда и пренебрежение, след което онлайн, офлайн или под мустак изкоментирваха нещо от сорта на „ква е па тая!"
И, разбира се, в крайна сметка отдаваха сатиричността му (почти винаги приемана просто като злоба) на сигурната липса на сексуална задоволеност на неговата авторка - тоест аз.
Преди два дни отивам "на лов" за подаръци в столичен мол.
Прекарала съм вече три часа из коридорите му, нагледала съм се на бляскави лампички и ревящи дечица, наслушала съм се на оптимистични коледни песнички и с упорство на мравка влача някакви безсмислени торби насам-натам.
В един момент, на излизане от поредния магазин, попадам сред група мъже, спокойно разположили се в пространството пред вратата. Трябва да са били пет-шест, но по балкански напомпани и с всичките му там
бицепси, баници, вратове и кореми,
така че направо си бяха за десет-дванайсет. Аз, накичена с торбите като шерп, се оказвам в центъра на тяхната седянка, където обаче никой не ме забелязва. Верно, че съм с ръст на индийче-първолак, но пък не съм невидима!
Започвам, както мама ме е учила, възпитано: „Извинете, мога ли да мина?"...
Тц, никой не ме чува. Тече някакъв майтап за гаджето на единия, която нещо си искала, ма си купила друго и т.н. адски смешно явно. Надигам леко гласец: „Извинете! Извинете!"... Същата работа. При третия ми опит случайно единият ме чува, обръща се озверял и изревава:
„Кво се извиняваш, ма! Зимай си партакешите и минавай, кво седиш тука?!"
„Моля?!", казвам аз с леко ожесточаващ се блясък в очите. „А вие си променете тона, с който говорите с хората, господине!"...
Точно тук настъпва мълчание. Останалите мъже изведнъж забеляват мен - дребното женче с големите торби - и тутакси ставам техен център на внимание.
Няма да описвам словесния обстрел, който си разменихме, но ще кажа само, че в него ставаше дума най-вeче за това за каква се мисля аз, колко са нагли софиянците, кой на кого и какви съвети може да дава в тоя живот и т.н.
Най-основна обаче се оказа темата за моя сексуален живот, който, разбира се, според тия яки момчета в непърва младост, е оскъден и обратно пропорционален на страстта ми да протестирам.
Така, де, първо на първо, коя задоволена жена ще седне да спори с мъже и второ на второ... ми „първо на първо" е достатъчно.
Така разбрах, че ама нищо не се е променило у нас в осмислянето и обговарянето на най-старите човешки взаимоотношения - тези между мъжа и жената.
И че масовият, средностатистически крачещ из улиците български (може би и балкански, не знам) мъж продължава да живее с представата за себе си като за център на космоса, в който ти, жено клета, можеш да кръжиш само при определени условия. От които, естествено,
първото е да си с добър сексуален живот, че да не си/му образуваш нерви.
И така, с целия риск да си навлека целокупната българска мъжка омраза, ще подредя като за претендиращите за структуриран начин на мислене представители на мъжкия пол някои основни техни заблуди.
Видени, разбира се, от субективния ми женски поглед и осмислени през емоционално хаотичната ми женска душевност. Няма да се извинявам, за което.
Българският мъж мисли, че знае и може всичко
Такива са си от малки. Те разбират от политика по рождение и винаги знаят какво трябва да се направи - точно както когато гледат футбол. В главите им винаги има някаква
страшно добре изпипана конспиративна схема, свързана с България, световната икономическа криза, олимпийските игри или Южен поток,
която те обаче разчитат като на карта. Един истински български мъж дори може да обясни с много търпение и по-популярен език всичко това на една жена! Стига, разбира се, да е в добро настроение и да няма наоколо друг мъж, на когото да се налага да обяснява същото, но вече с висока, професионална лексика.
Иначе той много обича да обяснява всякакви неща на жени.
Това му дава особена сигурност, че владее ситуацията и че учи едни оскъдно мислещи същества на А и Б в каквато и да е област, без раждане, месечен цикъл и отчасти чистене. Щото той и чистенето си го знае как трябва да стане, нищо, че е сигурен, че това е „женска работа".
Най-много обичам мъж да ми обяснява устройство на някаква машина. Тогава лексиката му стига до изключителни висоти, тъй като му се налага да намери синоними на думи като
ротация, втулка, шпонка, шпилка, мека връзка, делко, пиньон и др.
В общи линии в търсенето на подходящите прости думички стига до две понятия - „джаджа" за всяко съществително и глагола „таковам", спрегнат в трето лице единствено или множествено число.
Заедно с това, за да подготви жената да възприеме високата технология, той е в състояние да рисува схеми на салфетки, да употребява предмети от бита наоколо, за да разиграва ситуации, както и да повтаря един път казаното отново, но на по-висок глас.
Българският мъж си има „мои работи"
В тях влизат всякакви срещи с приятелчета, които, кой знае защо, смята, че трябва да оправдава пред близките си жени (най-често съпруга - майка му си пита и мрънка, но винаги играе от него). Когато тези срещи са по времето, предвидено за семейна почивка, разходка в парка с децата ли нещо друго такова неособено атрактивно, те винаги са по бизнес.
А пък бизнес се прави и по анцуг на тенис корта, кво сега?!
Мъжът си мисли, че всички тези семейни съботно-неделни бродения из паркове и забавление на децата са нещото, което жените мрат да правят и затова кавалерски ги оставят да се наслаждават напълно на тази така разтоварваща програма.
В неговите си работи влиза още онова мачовско премълчаване на проблеми, въпреки че голяма част от жените са способни на всякакви диктаторски методи, за да изтръгнат малко информация. В същото време обаче, когато проблемът нарасне и се възпали, рязко влиза излиза от графата „мои работа" и става „наша работа".
В последните години от „мои работи" взе да се изплъзва и печеленето на пари.
Тая идея за главата на семейството, дето трябвало да носи парите вкъщи, не я споделям, защото все си мисля, че семейството е отбор, а не Личен състав. Само че някак взе да става така, че финансовото осигуряване в голяма част от българските семейства или двойки стана „твоя работа", пък харченето - „моя" или в най-добрия случай „наша работа".
Българският мъж е готин по своему
Начи, няма вариант да не е готин!
Той просто е готин по своему. Затова може да има косми в ушите, лоши зъби, непоносим дъх, корем с размерите на бебешко кошче и разорани като добруджанска нива пети, но и през ум не му минава, че няма да го харесат. Самият той се е научил как да се нагажда спрямо все по-тежката си физика.
Издува гърди и носи ръцете си отпуснати покрай корема като стомна с две дръжки, движи врата си заедно с цялото тяло за по-силно впечатление на масивност и крачи, като изнася пръстите на краката си навън, а петите - навътре, за да подскаже големия размер на предницата си.
Цялата тази внушителна маса няма как да не хвърли във възторг едни точно определени жени - с тела като амфори, коси като златни класове и стайлинг като за ливанска сватба.
Освен, че е готЕн физически, нашият мъж е и пич.
Сигурен е, че има чувство за хумор, нищо, че често само той си му се смее. Много е ларж към хората и искрено се радва, че на съседа детето отива да учи в Щатите, ама „ебаси селяка, откъде ги зе тия кинти, бе, нали го помня до оня ден как подсмърчаше тука с чантичката и се правеше на бизнесменче!".
В изразяване на пренебрежение умалителната форма с „-че" за мъжа е изключително важна. Директор-че, богаташ-че, монтьор-че, сервитьор-че и журналист-че за него са директор, богаташ, монтьор, сервитьор и журналист, които обаче не си ги могат или не си ги заслужават нещата. Защото според българския мъж неговата работа е най-тежката и най-отговорната и затова трябва да е и най-добре платената, независимо каква е тя.
Българският мъж ги знае жените
Въпреки че мразя генерализациите по принцип, особено тези, свързани с обобщения като „вие, жените и ние, мъжете", изпадам точно в една такава. Защото един от работещите начини за убеждение, е влизането в езика на отсрещната страна.
Та според българския мъж (за съжаление и според немалка част от самите български жени), жената е същество с неустановени граници на емоциите, невъздържан стремеж към задаване на всякакви въпроси, особено когато се отнася до „моите работи", засилен интерес към духовни практики, вариращи от магии до отшелничество в ашрам и куп претенции, най-вече към него самия.
В края на краищата той е сигурен обаче, че тя априори трябва да се занимава с няколко маловажни битови неща, за да се чувства реализирана и затова с охота ги обговаря с нея - „какво има за вечеря?", „тука не е изчистено", „къде ми оня пуловер с острата яка", „не може ли да минеш с прахосмукачка, когато изляза", „абе, я прати детето да му плесна два шамара, да види то", „прекалила си със солта в пилето", „кво си се гримирала такава - на гости отиваме, не на бал" и т.н.
Мъжът бяга като дявол от тамян от женски сбирки и се чувства неловко, когато случайно попадне за минута на една от тях.
Защото е сигурен, че щом му видят гърба, жените ще започнат да си говорят за него и това, което ще кажат, няма да е позитивно. Той принципно не харесва още колежките на жена си, начина й на каране, бръчките й, килограмите й, роднините й, родното й място и традициите в семейството й.
Абе изобщо, стане ли си негова, той най-често престава да я харесва.
Когато някой друг му я хареса обаче, е готов на петльовски бой, за да си защити собствеността. Някъде след това, когато перата от боя поокапят, започва отново да си я харесва и често посвещава няколко години от живота си на това в пиянски ступор да си поплаква за нея...
В края на този текст по безкрайна тема, трябва да направя няколко уточнения.
Първото е, че познавам ужасно готини български мъже, които далеч не се покриват с описания образ. Или, добре де, поне отчасти не се покриват... С някои от тях имах взимане-даване, с други просто не се срещнахме.
Второто е, че е честно да напиша подобен текст и за българската жена.
И обещавам да го направя, защото така е честно. Пък и определено имам какво да кажа.
И трето, сексуалният ми живот си е съвсем добре. А и той няма отношение към стремежа ми да протестирам.
