Когато прочетох, че тенденцията към съзнателно нарушаване на правилата може да е част от психологически проблем, в душата ми се разрази разнобой от цветни чувства.
От една страна, бях силно притеснена от застрашителните размери на явлението в заобикалящата ме среда, но от друга: изпитах стоплящо сърцето майчинско облекчение.
Вече имаше как да обясня на сина си защо човекът с марковия анцуг си изхвърля хартията от баничката на асфалта, какво кара чичкото да метне фаса от прозореца на стария си черен "Опел" и как така известна столична
верига пицарии пребори забраната за пушене със забрана на достъпа на лица под 18-годишна възраст
(всъщност прави са - яденето на пици едва ли е особено полезно за подрастващите). Разговорите със сина ми, все още белязани от известна монологичност, предвид крехката му възраст, станаха простички и ясни.
Винаги когато трябваше да задавам правила за редното, винаги ловко саботирани от неблагоприятния пример на околните, на помощ започна да се притича магическото определение
"Поведенческо разстройство" - BG версия.
Светът е толкова прост, колкото просто можеш да го обясниш на 2-годишно дете. Фактът, че определението обикновено се отнася за подрастващи, не променя нещата, а по-скоро ме наведе на мисълта, че състоянието е съпътствано и от някои спънки в развитието на засегнатите.
Осъзнаването, че голяма част от сънародниците ми имат симптоми, описани в дебелата научна литература, свали от плещите ми бремето на гнева и недоумението и ме изпълни с разбиращо съчувствие.
В допълнение то придаде в съзнанието ми нов смисъл на популярното концертно поп-фолк питане "Има ли луди?", което от този миг нататък, започна да ми звучи изключително политически некоректно. Започнах също така да прозирам и дълбоките мотиви на онази песен
"Бясно карай на червено", която, изглежда, бе нещо като химн на разстроените.
Очевидно припевът целеше чрез похвата на провокацията да предизвика общественото внимание към проблема. Авторите на Ice Challenge Bucket явно не бяха първопроходци. Ледената кофа се бе изливала над главите ни, звучно и подканващо, но посланието някак бе успяло да се размие между капките.
От позцията на новото си разбиране по темата започнах да разчитам действията на разстроените и да разпознавам все повече и повече симптомите, които бях прочела в един медицински сайт: тенденция към съзнателно нарушаване на правилата, постоянна проява на разрушително поведение, проява на тормоз или заплахи към други хора, агресивно поведение, вандализъм, тенденция към използване на оръжие в бой и т.н.
Светът нищеше ебола, а аз разплитах конците на поведенческото разстройство, бг версия.
Видях нагледен пример преди няколко дни на плажа. Група
очевидно безсмъртни сънародници
смело се метна срещу вълните, отдалечавайки се на достопочтено разстояние от разветия червен флаг.
След уморителна целодневна употреба на свирката, спасителят се провикна иронично гостоприемно: "Айде всички във водатаааа!" и сдаде поста в края на работния ден.
Не се чуваше от вятъра, но предполагам, че се е отпуснал, с въздишка на облекчение от края на пъдарските си ангажименти, без да съзнава, че всъщност цял ден е полагал безплодни Сизифовски усилия в битка, в която явно науката също бе сдала поста.
При други обстоятелства бих се запитала за способността на изпечените морски вълци да различават цветовете на флага и да осмислят причината за периодичната им промяна.
Сега обаче знаех за проблема и беше друго.
Към поведенческото им разстройство, изглежда, се добавяше и личностно раздвоение на тема "Шотладски боец". То подхранваше вярата на разстроените, че безсмъртието е тяхната суперсила, макар видимо да бяха поне 10 пъти по-млади от Дънкан Маклауд.
Подозирам, че червеното знаме отключваше и някакъв своеобразен корида ефект (вероятно същият, който в сухопътни условия натиска газта при вида на осветената горна част на светофара).
Спасителният пост развя знамето на страстта към разбиване в мъртвото вълнение на забраната. Българският боец си има кауза, в която е готов да се потопи. Или в лошия случай - да се удави.
Алергията към правилата е нетипична, заразна непоносимост, която се разпространява бързо и безконтактно и за относително кратък период от време може да обхване значителни ареали.
Наблюдавах подобно явление наскоро и в зоологическата градина,
където вирусът явно беше коварно скрит в пакетчетата солети. Последните със самарянска всеотдайност политаха стремглаво към клетките на местните обитатели, току под табелите
"Моля, не хранете животните. Вашата храна може да бъде опасна за тях".
Очевдино християнският синдром, примесен с порив на бг поведенческо разстройство, бе повалил жертвите си по-бързо от способността им да прочетат надписите (или пък - твърде вероятно - бе надделял над желанието им да ги осмислят), а те на свой ред предаваха заразата на незрелите си наследници.
Скоро всички обитатели на зоопарка - от ламата до папагала, паднаха в клопката на разстроените родители и деца, въоръжени с тестена шпага в ръка.
Подобни клинични случаи на заразяване голям-малък може да се наблюдават често и на оживена улица в конфигурацията слалом между автомобили с подтичващо дете за ръка.
Индиректно пък разстройството се предава и чрез паркиране на забранени места и тротоари, по възможност така, че бъдещият заразен да схване техниката на прегазване на правилата още от преодоляващата неочаквани препятствия количка.
Интересна особеност на поведенческото разстройство, бг версия, е, че то нерядко се повлиява добре от задграничен климат и симптомите видимо намаляват.
Ефектът обаче е временен. Разстроеният цъка с език на чуждата подреденост и примиряване с обществените правила и норми. В душата му обаче
цъка моторът на родното психическо разстройство
и при първия повей на българското (разбирай, още на опашката за чек-ин) изходното му състояние започва да се възстановява, напъхано между разхвърляните куфари и карирани пазарски торби ръчен багаж.
Възвръщането към реалността придобива звуково измерение при командата "Умоляваме ви да оставите мобилните си телефони изключени до приключване на граничните формалности", бурно посрещана от множеството с химна на включваща се Нокия.
Рефлексът се отключва и след кацане, особено при молба от страна на екипажа за оставане по местата със закопчани колани, когато най-силно разстроените рязко се изправят.
Жестът е своеобразен поздрав, с цел разпознаване от страна на себеподобните и наподобява гордото забождане на националния флаг от страна на покоряващия дадена територия.
Покосените от поведенческо разстройство, бг версия, притежават забележителната характеристика да посягат както на видимото, така и на невидимото, представени съответно от писаните и неписаните правила.
Подобни прояви на интутитивно очертаване на предизвикателствата раждат характерно родни надписи като
"След постигане на заветната цел, моля, пускайте водата"
(в обществена тоалетна), както и логически аксиоми като "Саксиите не са пепелници" и "Светофарите не са спирки".
Последните идват, за да покажат необозримостта на разстроената изобретателност, както и разностранното й приложение в различни житейски ситуации.
Те й придават трикольорен ореол и отнасят иначе премълчаното и интимно обговореното във вълшебните пространства на писаното слово. По този начин се постига консервиране на настоящето и завещаването му за поколенията от бъдещето. А какво ще е то, е въпрос на прочит.
Вече казах на сина ми за поведенческото разстройство. Остава да му обясня за света като обърнат светофар. А, да, и да го въведа в основите на безсмъртието.
Човек се чувства добре, когато прави това, което иска и зле – когато прави това, което трябва. Всички норми на обществото противоречат на свободата на личността – онова малко животинче в нас, което се радва, когато правим това, което искаме. Шопенхауер го нарича „воля“, Фройд – „подсъзнание“. Между другото, последният твърди, че всички неврози произтичат от противоречието между това, което подсъзнанието иска да правим и онова, което съзнанието твърди, че трябва да правим. Пък мое мнение си е, че крайните ексцесии са по-характерни за по-контролираните общества. И ако балканските субекти се задоволяват с изхвърлянето на опаковката от вафла, в Щатите през месец някой хваща оръжие и застрелва десетина човека в някое училище. Просто тук нормите са по-малко и рядко се спазват, а в Щатите всичко е под контрол, затова и родните изпускания на парата са по-безобидни. А в подредена Германия, нощния живот е далеч по-разюздан, да не кажа перверзен, от колкото обитателите на родната кочина могат да си представят. Явно, колкото сме по-примерни през деня, толкова повече простотия избива през нощта. А където хората са под контрол денонощно, периодично някой изпушва тотално. Ницше развива една теория за изпускане на клапана с пример от древногръцкото общество. Онези са имали дионисиеви празници. Определено време, когато някъде извън града се прави купон, ядене и пиене до посиране, театър с най-отявлена политическа сатира и безразборен секс. И нищо от това, което си направил на празника, не ти се отчита после. След седмица разпускане, хората се прибирали в града и живеели изключително примерно… До следващия празник… Май древните са били по-умни от нас, ако и да не са боравили с терминологията на науката Психология.
Прекалено много приказки за почти нищо... Понякога е много по-безопасно да не спазваш правилата. Обществото ти го налага. Един приятел взе наскоро книжка и ме вози и кара с 40-45 в града. Аз му се карам и му казвам, че трябва да кара с 50-60. В този момент усещам, че аз винаги карам с 60... защото така е безопасно! му обяснявам веднага и примерът се появява пред нас. Изпреварват го от ляво, от дясно и го засичат, за да се престроят пред него. Това нямаше да се случи, ако не те бяха изпреварили, така че карай с 60. Обяснявахме на едни дечица от люксембург защо се пресича половината платно на червено. На този светофар, когато ти светне зелено за пешеходци, колите зад теб правят десен завой. Когато ти свети червено в тази лента никой не минава и е по-безопасно да стингеш средата на улицата... Виждал съм блъснати пешеходци като пешеходец, а и като шофьор съм изпадал в ситуация на чакал на бордюра 10 секунди пешеходец и решил да скочи пред колата ми.
за Ирина