Когато видя студент, тръгнал на частен урок по математика, получавам пристъп на срам и вина.
Защо тези 20 и повече годишни мъже и жени са тръгнали на уроци? Защо не могат да отговорят сами на въпросите си с помощта на разнообразни учебни материали, лесни за намиране в библиотеката или в интернет?
Може лекциите да не са били добри, учебниците да са лоши. Но в интернет са качени курсове, преподавани в най-добрите университети (например в сайта на Academic Earth). И, изненадващо, лекциите на най-добрите са най-разбираеми. Изобилстват с примери, практически задачи и интуитивни обяснения.
Говоря с някои студенти, не са чували за тези лекции. Забелязвам несигурност, неувереност, ниско самочувствие. И чувството ми на вина преминава в гняв. Гняв към образователната ни система. Защото виждам пред себе си жертви на едно образователно престъпление.
Защото всъщност това са отлични студенти. Те ще получат отлични оценки. Но някой е успял да подреже крилата им и въпреки че имат необходимия потенциал за самообучение, не се доверяват на своя интелект и интуиция, а търсят авторитети.
Още от училище те ден след ден са слушали учителите си, прилежно седейки на своите чинове и са изпълнявали поставените задачи. А учителите са ги учили, учили, учили... с което, ако е прав Иполит Тен, са ги дисквалифицирали.
Вярвам в тези млади хора и в способността им да пораснат, да вземат образованието си (и работата, и т.н.) в свои ръце. Дори ако това означава да се откажат от "висшето" като безполезно. Преди време разбрах, че точно това е направил един мой приятел, който от детска възраст ме респектираше с яснотата и оригиналността на своята мисъл. Когато човек осъзнае силата си да учи сам, рискува да види безсилието на образователните институции.
Но въпросите за училището остават. Почти на всяка учителска конференция чувам китайската поговорка "Дай на човек една риба и той ще яде един ден. Научи го да лови риба и той винаги ще има храна". Струва ми се обаче, че колкото повече са усилията "да научим децата да учат", толкова по-лоши са резултатите. Искаме да помогнем, а всъщност пречим. Дали не трябва училището да се отдръпне малко, вместо да натрапва "помощта" си?
Защото въпреки че говорим за евристичен (откривателски, изследователски) подход при обучението, най-често виждам моделиране на мисленето на децата в определени шаблони. Наричаме това методика на преподаване. За всеки вид задачи - шаблон: закон след закон, правило след правило. И затвърдяваме с еднотипни упражнения. С тази реалност се сблъскват децата - всичко им се обяснява в най-малки подробности, без да се остави място за тяхната съобразителност, интуиция и може би, различен подход.
Някой ще каже, че това е методика, подходяща за широкия кръг ученици. Обаче мнението на френския психолог Геено е различно: Който вярва в чуждата интелигентност, я предизвиква и поражда. Който се съмнява в нея и не й се доверява, я прави толкова плаха, че я съсипва. Пак в тази връзка, интересна е традицията в японското и китайското обучение по математика да не дават пълните доказателства на твърденията.
Според Осаму Такенучи, ако всичко се обяснява в детайли, ученикът само трябва да следва; но ако някои моменти се премълчат, ученикът ще трябва да ги открие сам. Това са интелектуалните предизвикателства, които ще му помогнат да порасне.
Звучи малко парадоксално: колкото повече обясняваме, толкова по-малко разбират, а това е така, защото твърде много обясняваме.
Разговаряла съм с деца в предучилищна възраст и в хода на играта те са решавали нестандартни математически задачи. И установявам, че същите деца, вече ученици, се затрудняват да решат същите задачи. Как е възможно това? Според мен, научени да следват определени математически процедури, децата са отвикнали да се доверяват на своя здрав разум.
Някои учени намират връзка между математическото поведение и религиозната ритуалност. Според Шломо Винер от Университета "Бен-Гурион", част от учениците изпълняват математическите процедури по начина, по който други извършват религиозни ритуали.
По същия начин, те повтарят последователност от математически действия с увереност, че ще угодят някому и ще получат някакъв вид одобрение, без значение дали разбират смисъла на тези действия. И тъй като ритуалът е свързан с потребността от сигурност, един от признаците за наличие на ритуална схема в дадена математическа дейност е възникването у учениците на чувство на несигурност при преформулиране на задачите например; едно тъй познато явление...
За радост има деца, които отхвърлят ритуалната схема, водени от потребност за разбиране, намиране на смисъл, осмисляне. Един деветокласник преди време ми каза: „Мога да решавам различните видове задачи, усещам, че има връзки между тях, но искам да видя цялостно алгебрата, която учим. Твърде раздробено, фрагментарно ни я преподават."
Това е, което липсва в нашите учебници - интуитивното съдържание на предмета, което според Поанкаре е основата за разбирането му. А учебниците ни, написани в духа на формалната логика, остават неразбрани и за съжаление стимулират ритуалността.
И като се сещам за несигурните студенти, които срещам, се питам: дали не се е превърнало обучението по математика в ритуал? Дали по този начин то не пречи на децата да мислят самостоятелно, да вярват в силите си и да имат смелостта да учат сами?
"В кодексе чести считалось существенным не приходить на урок", пее Борис Гребенщиков. Навярно и по негово време в училище не е било по-различно.
