Понякога най-добрите семейни отношения се случват и без брак. Понякога отношенията между хората са много по-важни от подпис в гражданското и ритуал в църквата. И тези неща са просто формалност. Именно такава история разказва и американската пистателка и сценаристка Габриел Завин в коментар за "Ню Йорк таймс".
Често ме питат дали съм омъжена. Понякога лъжа и казвам, че съм. Понякога лъжа и казвам, че не съм. Нито едното, нито другото ми се струват напълно отговарящи на реалността.
Ако кажа, че не съм омъжена, което формално е верният отговор, хората понякога се опитват да ме сватосат със синовете си. Вероятно смятат, че от мен би излязла чудесна снаха. Впрочем наистина бих била чудесна снаха - изпращам картички с благодарности, много ме бива във воденето на разговори, умея да пека пайове.
Срещнах мъжа, за който не съм омъжена, във втората седмица на следването си.
"Облечена си в черно. И аз съм облечен в черно", каза Ханс.
Тези думи съдържаха известна доза ирония; стояхме в черен театър. Всички бяха облечени в черно. Тогава той си имаше гадже, така че не започнахме да излизаме още няколко месеца. Заедно сме оттогава досега - вече 21 години.
Година преди да срещна Ханс, негова родственица си е открила кредитна карта на негово име и е платила с нея по-голямата част от сватбата на друг роднина. След което е забравила да плати сметката. В продължение на години. Всъщност така и никога не я е платила.
Ханс разбрал за това събитие едва две години след престъплението, когато кандидатствал за докторантура. Дори след като задвижил процедурата по започване на изплащането на дълга, кредитната му история била съсипана и не можел да получи студентски заем. Компанията за кредитни карти му заявила, че единственият начин да изчисти кредитното си досие е да осъди сродницата си. Кражбата на самоличност е сериозно престъпление, казали от компанията, и тя можела да отиде в затвора.
Ханс се отказал да я съди, защото въпросната жена имала дете, и той не искал детето да израсне без майка. Именно това харесах в него. Той беше на малко над 20 години и беден като църковна мишка. Но какво от това? Той беше човек с чест и достойнство, и бяхме влюбени. Бяхме заедно от шест месеца, когато се случи това.
Неловко е да описвам тази ситуация на непознати. Те обикновено задават допълнителни въпроси: "Е защо просто не изплатихте кредитните карти и после не се оженихте?"
"Защо ли?" казвам аз безгрижно.
Отговорът е: поради много причини. Защото бях на 18, когато го срещнах, и не знаех колко ще продължи връзката ни. Защото ставаше дума за много пари и се чувствах неловко да искам помощ от родителите ми. Защото нито аз, нито той имахме пълноценна работа, а и двамата искахме да сме творци повече, отколкото искахме да сме женени. Защото поне един от нас имаше нужда от добра кредитна история, за да може да наема апартаменти и да плаща покупките. Защото към момента, когато имахме средствата, за да узаконим съжителството ни, смятахме, че вече сме заедно твърде дълго, за да си правим този труд.
Но не казвам нито едно от тези неща.
"Не обичаш ли сватби?", пита някой.
Обичам сватби, и още как. Тази странна смесица от религия, държавна институция и грандиозна пищност ме трогва. Като театър, но с истински хора.
Ходила съм на сватби. Нагледала съм се на бели рокли. Носила съм роклята на шаферка. Помирисвала съм розите. Никога не съм улавяла букета, но съм гледала траекторията му с ентусиазъм. Чувал съм оркестъра да свири “Shout” и сега съм по-шумна от всякога.
Купувала съм подаръци, изпращала съм като подарък машини за италианска паста, кърпи, прибори и вази. И изобщо не ме притеснява, че като човек, който няма планове да се жени, няма да получа в замяна машина за италианска паста, кърпа, прибори и вази.
С Ханс сме заедно от много време, и за добро или лошо, вече имаме всичко това.
Наскоро счетоводителят ми подхвана темата за брака в разговор с мен. Той се занимава с финансите ми в последните 13 години и смятам това за втората ми по значимост дълготрайна връзка. Обсъждахме дали да не обмисля сключване на брак сега.
Казах: "Струва ми се, че е минало твърде много време, за да го правя."
Предполагам, защото тази година навършвам 40 години, той подметна: "Има причини да се ожениш, когато остарееш". Причините основно попадат в две категории: Какво се случва, когато умра? И какво се случва, ако се разболея и после умра?
Веднъж, на връщане от Япония, митничар се вбеси от факта, че с Ханс ползваме общ чекиран куфар, щом не сме обвързани по закон. Не сме роднини, което означаваше, че трябваше да разговаряме с митничарите поотделно. Как тогава да се справи с проблема с общия куфар? Какво би трябвало да направи в такъв случай един митничар?
"Ами вижте сега, когато той още беше студент, роднина е открила на негово име кредитна карта, и...", спомням си как започнах да обяснявам.
В общи линии тази случка обобщава причините да сключим брак в тази спокойна средна фаза на живота ни. Защото когато остаряваш, ако вярвам на моя счетоводител, животът се превръща в поредица от конфликти с митничари.
И знам, че той е прав. На този етап обаче математиката леко ме притеснява. Не искам да започвам отново от "година 1". Притеснявам се, че ако с Ханс се оженим сега, това по някакъв начин би означавало да заявим, че все едно последните две десетилетия не са имали никакво значение.
Имала съм четири кучета с човека, за който не съм омъжена. Посветила съм няколко от книгите си на него, но реално бих могла да посветя всичките. Той е най-важният ми читател и творчески сътрудник. Пътували сме къде ли не по света с един общ куфар. Готвили сме повече от 100 ястия заедно, без да си изпуснем нервите и да се избием един друг. Споделяли сме дузина различни адреси. Изградили сме си наш общ живот. Но все пак не сме женени. Живеем в Калифорния, което означава, че дори не сме във фактически брак чрез съжителство.
Преди известно време - не бяхме женени от 15 години - когато имахме апартамент край Ривърсайд Парк, Ню Йорк, Ханс се събуди, погледна през прозореца и каза с момчешка, почти библейска убеденост:
“Всичко ми казва, че това е Кристън Скаал.”
Тя участваше в един от любимите ни сериали - "The Flight of the Conchords". Излезохме да разходим кучето и жената още седеше в парка.
Не, тя не беше Кристън Скаал. Изобщо дори и не приличаше на Кристън Скаал. И сега си казваме това един на друг, през цялото време: "Всичко ми казва, че това е Кристън Скаал". Поразително е колко често тази фраза може да бъде включена в разговор. И това не би било смешно за никого другиго, освен за мен и за мъжа, за който не съм омъжена.
Понякога си мисля, че тайната на дългия и щастлив брак е изобщо никога да не се жените, макар че със сигурност има и женени двойки, които са толкова щастливи като нас.
Неотдавна, когато една жена ми зададе въпроса за брака, като че ли попаднах на нещото, което вярвах, че е правилният отговор: "С един и същ човек съм от повече от две десетилетия, но не съм сигурна, че който и да е от нас двамата вярва в брака". Чувствах се особено умна, че съм формулирала толкова сбито ситуацията ми.
"Не вярвала. Вярват малките деца. В дядо Коледа", изсумтя тя.
И тя е права. Да казвам, че не вярвам в брака, са просто думи. След като съм останала с един човек повече от 20 години, няма как да не вярвам в брака. Няма как да не вярвам, че животът е по-добър в двойка, отколкото сама.
Когато казвам, че не вярвам в брака, това, което искам да кажа, е: разбирам финансовите и законовите му предимства, но не вярвам, че правителството или църквата, или списъкът с подаръци ще промени начина, по който вече се чувствам и постъпвам.
Или пък може би би го променил. Защото когато законът не ви обвързва като двойка, е необходимо да се избирате един друг всеки ден. И може би самият акт на избор променя връзката към по-добро. Но успешно женените хора вероятно вече знаят това.
Събуждам се сутрин, гледам Ханс и си мисля: обичам те. Избирам теб, пред всеки друг човек. Избрах те преди 21 години и те избирам и сега. Вярвам, че ти си константа в моя живот, и аз съм константа в твоя. Да те обичам е най-близкото до вяра, което познавам. Всичко ми казва, че това е Кристън Скаал.
