Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Да запечаташ България в бутилка от безалкохолно - безценно!

"Ние му викаме "тарикатлък". Останалият свят му вика "контрабанден know-how"
"Ние му викаме "тарикатлък". Останалият свят му вика "контрабанден know-how"

Правилата за безопасност, митническите регулации и строгите рестрикции при въздушния превоз на хора и товари, наложени след 11 септември 2001 г., не само затрудниха пътниците да носят в личния си багаж пилички за нокти, шила за лед, тирбушони, брадвички, сатъри, колтове, берети и други предмети от първа необходимост. Те ограбиха цяла една нация, българската, от най-милото ѝ - изконните хляб и сол.

Метафорично казано, разбира се, понеже под "хляб и сол" трябва да се разбира "туршия, суджук и ракия".

В зората на демокрацията, когато нашенецът най-после скъса синджира и тръгна да обикаля по широкия бял свят, той, бидейки вече космополит по призвание, но горд родолюбец по душа, неотменно зареждаше овчарската си торбичка (простете и втората наивна метафора) с мириси и вкусове от родния край. С литри и килограми. Дет' се вика, да има! Пикадили Съркъс-Мъркъс, Тюлери-Мюлери, Холивуд-Моливуд— много хубаво всичко, ама сирене, поръсено с червен пипер и двойнопрепечена сливова няма да ти сервират дори на прием в двореца Шонбрун-Монбрун!

Ограничаването до скандални и животозастрашаващи живота на емигранта минимуми на пренасяните хранителни продукти и течности в ръчния и чекирания багаж при самолетните полети отначало стресна и отчая нашенеца. Но понеже първите емигранти не пътуваха често "до Чикаго и назад", цялата отговорност за поддържане жив спомена за вкуса от детството падна на плещите на останалите в тила роднини.

И започна едно презпиринейско, презалпийско и презокеанско изпращане на колети, съдържащи всевъзможни вкусове от детството, юношеството и казармата.

Солети, тунквани вафли, чубрица и самардала, цигари ("от тънките"), лукчета, дълготрайни сухи колбаси с брандови имена на дядовци и широколистни дървета... Не че в чужбина храната не стига, о, не. Обаче като българската вафла друга няма на света. Питайте Николаос Цитиридис по въпроса - той ще ви каже най-добре*.

Проблемът с колетите обаче беше, а и си остава, че е трудно, дори невъзможно да се изпращат лютеници, кьопоолу, рачел, кисело зеле. И ракия. Аз лично пробвах веднъж да изпратя половинка гроздова в бутилка от минерална вода, ей така за адет, дето има една дума, на бедстващите си роднини в Норвегия, но след 4 седмици пакетът се върна. Взех си го от пощата на път за университета и ядосано го пъхнах в дамската си чанта. Разбрах, че е продупчен, чак като влязох на катедрен съвет и умирисах цялата стая на бъчва. В 10 сутринта.

С годините колетният бизнес като че ли западна, понеже нашите хора в чужбина започнаха да се връщат по-често по родните си места и вече не се налагаше да пращат съобщения до дома по облаче ле бяло какво им се е прияло. Защото вече сами можеха да се погрижат вкуса от детството да не им липсва там, където са хвърлили житейска котва. Обаче проблемът с преноса по самолетите на ламарини със сирене и буркани със зимнина остана.

Което изобщо не е честно, понеже изобщо не си заслужава да седиш три седмици в Пазарджик при вашите и накрая да си тръгнеш с един стек цигари и един парфюм от 50 мл, купени от фришопа на летището. Като се върнеш в Лондон, няма да им ядеш чаените бисквити и да им пиеш скоча, я!

После обаче българинът си спомни, че е закърмен от българска майка-юнашка, а с нейното мляко освен смелост и сила във вените му се вляло и нещо много ценно и рядко срещано, което други нации даже не могат да спелуват. Ние му викаме "тарикатлък". Останалият свят му вика "контрабанден know-how".

Началото на август. Звъни ми Симо-Слейъра. Пита ме дали разполагам с амбалаж от бяло вино. Щял да пътува за Норвегия след три дни и затова... Слейъра ми е приятел и когато каже, че му трябват празни винени бутилки или бъбрек, не го разпитвам за какво са му. Отнасям му бутилките, за благодарност той ми дава едно шише ракия от неговата. Пълно за празно - идеалният бартер!

На другия ден ми праща снимка на моите бутилки, пълни с бледожълта течност (от "неговата") и с перфектна заводска запечатка. Е, как, викам, става тоя номер? Обяснява ми като на лаик в "занаята". За да не буди подозрение у норвежките митничари, че пренася непозволено количество спиртни напитки, т.е. над един литър, Слейъра дегизира ракията като купешко вино. След като набие корковата тапа със специална машинка, нахлузва върху гърлото на бутилката тръба от термошлаух и обдухва с пистолет за горещ въздух, докато материалът не лепне плътно към стъклото. И воала - имаме си 45-градусово "шардоне".

Симо знае и как се пренася домашна мастика, замаскирана като бира в бутилки от по 2,5 л, но ме закле за нищо на света да не разкривам технологията, защото иначе трябвало да ме убие. Или имал човек за тая работа, не разбрах точно.

Друг случай. В Копенхаген съм и гостувам на приятелка в квартала Амагер. Поканила е още три българки и един датчанин, но той е социално изолиран, не защото проявява симптоми на коронавирус, а защото не говори български. Докато ние си кудкудякаме, той се напива, което значи, че също се забавлява по свой си начин. На масата се появява купичка с айвар за разядка. Домакинята го била купила "от тука". Не е лютеница, извинява се тя, ама пак става.

С това си извинение сякаш натиска невидимо копче на гърба на една от гостенките, Юлето, и тя се впуска в безкрайни обяснения как работи нейната техника за пренасяне на храни през граница. Ползва я от години, постоянно я усъвършенства и даже вече е обучила и други носталгично настроени към родния вкус сънародници в чужбина.

Слушайте и си записвайте!

Два дни преди заминаването се пече агне, разфасова се и се нарежда в кутии от сладолед. Така една част от традиционното великденското меню в "таз тежка чужбина" бива осигурено. Яйцата, уви, се налага да си ги купува от датски супермаркет поради буквално крехкото естество на продукта. За козунаците не стана дума. Може би имат диабетик в семейството, не знам.

Сортовете малки консервни домати, тип "Рома", се пренасят най-лесно в цилиндричните кутии от Pringles. Така де, вместо вредни мазнини и въглехидрати, пресен витамин от сърцето на Родопите.

Печени червени чушки на жар? Абсурд е да липсват на трапезата. Сега, обяснява ни Юлето, те са малко по-сложен за транспортиране топлинно обработен продукт, понеже пускат сок. Но тя и на тях им е намерила цаката. Събира от четири до пет пиперки в бутилки от безалкохолно, като тези от студен чай, казва тя, били най-подходящи заради широкото гърло. Верно, на секюрити чек служителите или се заяждат или изпадат в недоумение. Не знаели как да категоризират зарзавата. Питат дали съдържанието на бутилките (което очевидно не е чай) е предназначено за ядене, за пиене или е козметичен продукт. "За салатки", отговаря с невинна усмивка нашата гурманка Юле.

Сигурно се чудите какви други благинки от България носи Юлето в дамската си чанта и чекирания сак? О, тя е пълна с изненади...

Сини сливи в калъфи за очила. По три броя в калъф. Така плодовете изобщо не се набивали. После, като ги изсуши на терасата, си прави ошав.

Мед в пластмасови контейнери за декоративни рибки. Ракия в мъжки уринатори. Респект!

След това неделно гостуване интересът ми към абсурдните неща, на които сънародниците ми са склонни, само и само да пренесат до чуждоземското си къщи макар и една символична част от мазето в оригиналното си къщи, прерасна в журналистическо проучване. Свързах се с разни познати, пръснати по света, и установих, че както е и с гледането на порно, всички го правят. Хора с добре платени професии и уредени животи в Мюнхен, Монреал и Мадрид опаковат в куфарите си, между ризите Zegna и несесерите с козметика, торбички със зрял боб, стар чесън и сушени ябълки "от село".

По-разширеното ми проучване показва, че феноменът "нося си храна от вкъщи" всъщност е доста разпространено явление и сред други нации.

Например, много китайци, пътуващи за Австралия, упорито се опитват да пренасят огромни количества храна въпреки строгите забрани на местните власти за внос на органични продукти и животни. Причините са няколко. Първо, австралийската кухня не им понася. После идва фактът, че много специфични азиатски храни и подправки не се намират в региона, за който са се запътили, както и останалият от бедните времена страх да не си легнат гладни.

Казвали са ми също, че заради практиката сезонните полски работници в Норвегия да пренасят разфасовани 80-килограмови прасета, страната е трябвало да наложи допълнителни митнически лимити за внос на хранителни продукти.

И ако китайците го правят, защото в чужбина трудно се намират сушени скакалци на прах, а полските мешчижни** - за да не си дават цялата надница за свинско и водка, то нашите го правят, сигурна съм в това, понеже в която и точка на света да се намират, носят България в сърцето.

Е, и в бутилки от безалкохолно, но това са прозаични подробности.

---

* Преди да бъде водещ на вечерно шоу по bTV, Цитиридис става известен с блога си "За вафлите и хората."

** Мężczyźni (пол.) - мъже

   

Най-четените