Понякога попадам на публикации във Фейсбук, в които хората цитират бащини съвети, изпълнени с патетика в стила на Ботев, Левски, Радичков и евентуално някой жив интелетуалец. Чак им завиждам, задето бащите им са били такива достойни люде и са ги научили на изконни ценности като чест, трудолюбие, вяра в Бог и родина.
А моят ми предаде едни генетично щръкнали уши и следното мъдро прозрение: "Ако човек поне веднъж в годината не си топне г*зо у солена вода, все едно не е живел..."
Всичките си детски лета прекарвах с баща ми на пионерски лагер край Созопол. Той успяваше да се сдобие безпроблемно с така ценните по онова време карти за летуване, защото изпълняваше функцията или на спасител или на физкултурник на лагера.
Бяха лета с неохранявани от кучета бостани, печени миди на ламарина, следобедни закуски с филии с лютеница и вечеринки на грамофон. А през последната вечер, Вечерта на таланта, татко се правеше на Нептун за радост на всички малки и големи хлапета - излизаше от морето с факла в ръка и облечен с тога от чаршаф, носеше брада от водорасли и голям рапан, нанизан на канап на врата, който използваше хем като бижу, хем като пепелник.
За мен летуването на българското море отдавна е загубило наивния си чар от онези години, но това не значи, че съм престанала да следвам бащиния завет, макар и на вас да не ви звучи по Паулу-Куелювски вдъхновяващ. Гледам да не пропускам и година, в която поне веднъж да не съм си топнала дупето в солена вода.
И ето, че пак е лято и морето отново ме зове. Само че тази година ще е малко тегаво с летуването.
Заради световната пандемична обстановка ще трябва да се сбогувам с плановете за Барбадос. Не че и без пандемията щях да ида на почивка там, но като кажа така, хората си мислят, че и на мен като на Уил Смит, Марк Уолбърг и Роман Абрамович коронавирусът ми е провалил ваканцията на екзотичния остров. Дилемата сега, като при много мои сънародници, е дали да избера Егейско или Черно море.
Гледам репортажи от опашките пред Кулата и не ми действат окуражаващо. На заминаващите за Гърция им искат тестове за Covid, бременност, СПИН и човешки папиломавирус, които да не са по-стари от 72 часа. Мисля, че СПИН-а го изкарах на крак в края на 90-те, докато бях в университета, но понеже не съм сигурна какъв ми е моментният статус за други заболявания, решавам да не рискувам.
А има и друга причина да не потегля към Мекката на българската туристическа диаспора. Единственият ми познат с личен автомобил, за когото знам, че е сингъл като мен, не трябва да се пази от жегите заради разширени вени и високо кръвно, не го е срам да се съблече по бански и най-важното, обожава да ходи с мен на море в Гърция, понеже обичам да черпя, е Верчето.
Когато обаче й се обаждам, за да я питам "Кога тръгваме, мацко?", тя не ми вдига. Знаех си, че е долна пача, на която не трябва нито да поверявам ключа от дома си, за да ми полива растенията, докато съм извън страната, нито да й споделям, че не ми пука за протестиращите граждани в Тригълника на властта при положение, че самата тя би се разхождала чисто гола по Орлов мост с надписи с червило "Гешев" и "Вън" на двете цици.
Когато най-после Вера ми връща пропуснатото обаждане, разбирам, че тая година има други планове за лятната почивка, така че да не я броя за шофьорка. Питам я какви са тия планове и тя с леко гузна нотка в гласа отговаря: "Ще ходя на море на Жребчево. С един Патрик."
Отначало си мисля, че вероятно става дума за някаква конна база на Южното Черноморие. Допитвам се до Гугъл и той казва, че това е язовир. Спестявам на предателката Вера откритието си - така или иначе сама ще разбере в един момент, че Черно море не се плиска край Сливен.
Но съм леко разочарована - както от неочакваната проява на географска неграмотност от страна на приятелката ми, така и от факта, че почивката в Гърция ми отпада. Когато пак се чуваме с Вера по телефона и аз с обиден тон й съобщавам, че заради нея (и Патрик!) това лято няма да попивам витамин D на бреговете на Егейско море, тя възкликва: "Е много важно! Иди пък веднъж на Бело море - малко разнообразие може и да ти се отрази добре."
По-странното от това, че тази ми е била приятелка цели 12 години, е само фактът, че има диплома за висше образование.
Донякъде чувствам облекчение, че се провали пътуването до Гърция, понеже освен кола, нямам и сто излишни лева за тест за коронавириус, който да предоставя на властите на границата. Ох, излъгах. Имам излишни сто лева, но предпочитам да си купя с тях 5 бутилки бутиково розе, отколкото положителен резултат, изровен с тампон за уши от носа ми.
Хубаво де, няма драма. Да вземем да подпомогнем българския туристически бранш тогава! И без това като кажеш, че си предпочел гръцкото пред българското море, ти викат "боклук" и "родоизменник".
Отдавна не съм почивала на Черноморието и затова не съм особено в час къде е модерно да се ходи напоследък. Затова решавам да направя отговорен информиран избор относно курортна дестинация, която да отговаря на всички санитарни изисквания. Както и на моите финансови, анти-чалгарски и анти-пет-хлапета-под-съседния-чадър такива.
Пускам си телевизора. По всички канали (без "Охота и рыбалка") текат реклами. Да, имам го тоя телефон, да, купих си охладен заек на промоция от тоя супермаркет и не, не съм организация с нестопанска цел и не мога да участвам в "Промяната", сори, Ани Салич.
Искам да попадна на новини за това как върви летуването в Ривиера, Синеморец и Свети Влас или поне на интервю с дует Ритон, които за пореден път се оплакват, че нещо не е наред с организацията на концерите им в черноморските курорти. Но за лош късмет попадам на интервю с нагримираната с темперни боички Гери Никол, която хипервентилира от емоции, понеже е получила приз за "Светска двойка на годината".
Изслушвам цялото интервю с надеждата, че ще сподели къде с актуалното й гадже ще ходят на море, но тя е пестелива откъм думи и само казва, че "чувството от спечелената награда е уникално".
Малко съм объркана, честно да ви кажа, от противоречивата информация, на която попадам, откакто провеждам рисърча си.
От една страна, имаме секси репортерки на сутрешните развлекателни блокове, които позират пред камерата, щедро аксесоаирани с шарени пареа, капели, гердани в зелено и оранжево и полуумрели от жегата померани. Убеждават ме, че плажовете са толкова препълнени, че буквално няма къде да си постелиш хавлията.
От вечерните новини обаче научавам, че не всичко по нашето Черноморие е загорели от слънцето божествени тела, волни делфини и още по-волни кейтсърфисти. В някои хотели таксували по 40 лева на ден за ползването на wi-fi, а на някакъв плаж в Иракли те карали насила да ядеш диня, за да си подсигуриш правото да лежиш на шезлонг. Не съм скръндза, напротив, купувала съм си лак за нокти за 50 евро (макар и погрешка), ама предпочитам да лежа в леген, отколкото да дам 36 лева за две парчета сезонен плод, който и без това не обичам.
Ами ако избера къпмингуване? Никога досега не съм го правила, но казват, че било много забавно.
Хипстария до шия. На практика по цял ден си си хем "у дома", хем на плажа. Не ти трябва друго освен джапанки, два чифта бански, тениска за спане и евентуално презерватив, който да споделиш с поливача на тревните площи. Няма камериерки, които нарочно да се храчат върху четката ти за зъби, няма подмолни концесионери, нито пък дюнерджийници - развъдници на бактерии, причиняващи разстройство, херпес и ебола. Звучи направо фантастично!
А и с малко късмет мога да попадна на Искрен Пецов и Калин Вельов по без бански. А ако закъсам за сол, захар, бекон, резене, торта от пандишпанено тесто, мусака, два стека бира или тирбушон, винаги мога да изтърча до съседната каравана на Катето Евро и Сашето и да ги помоля да ми заемат.
Има обаче един проблем при варианта с къмпингуването. А той е същият като предния с проваленото летуване в Гърция. Нямам кола, с която да стигна до морето за няколко часа. (Ако карам с 229 км/ч и не ме хванат пътните, може даже да не ми се наложи да спирам нито веднъж по малка нужда!) Но без личен превоз да стигна до който и да е къмпинг ще ми коства два дни път с камили, осем "тапи" на централни пътни артерии заради преобърнати тирове и два микроинсулта или заради голямата жега навън или заради минусовите температури от климатика в междуградския автобус.
Абе какво съм седнала да го мисля! Ще взема да си изкарам на терасата един леген с подсолена вода (в случая хлорирана, че тия дни правят профилактика на градския водопровод), да си отворя едно розе, купено с 1/5 от таксата за PCR тест, и да си пална белите градински фенери, купени от IKEA.
Имам си скаричка, няколко приятелчета (никой от тях не се казва Патрик!) и домашен wi-fi. И когато в горещата августовска нощ затворя очи и се заслушам в хора на щурците откъм парка отсреща, а парчето лед в чашата ми с вино се топи с лек пукот, ще знам, че всичко е точно, както искам да бъде.
Е, не съвсем като летните вечери с татко ми Нептун на морето, но достатъчно близко до тях...
