Като бях на 15, се ядосвах, че не съм на 20. Като станах на 20, започнах да се ядосвам, че не съм естествено руса. На 30 се ядосвах, че не съм ходила в по-престижни училища. Когато минах 40-те, започнах все повече и повече да се ядосвам на неща, които излизат извън границите на мъничкия ми личен свят. Дразнеха ме скучните колеги в университета, затъпяващите студенти и по осемдесетарски дребнавите нрави. И после...
После ядосването от непоносимите житейски нередности премина във вбесяване, а вбесяването се трансформира във високо кръвно. Нервачка съм явно, понеже, като се огледам, всички останали са айляци. Май аз съм тази с отклоненията и затова заобикалящата среда ме отхвърля като трансплантиран орган.
Хрониката, която предстои да прочетете, проследява една малка част от преживяванията ми през това лято. Дали става дума за истински абсурдни ситуации или са такива само в моята глава, преценете сами.
15 юни, понеделник: Много искам безжични слушалки. Обаче да си купя оригинални за айфон от Дания ме е скръндза. Като всеки уважаващ себе си български емигрант решавам, че докато съм в България, ще направя всичко, за което не ми се дават "грешни" пари в чужбина. Чистене на зъбен камък, терапия с ботокс и... купуване на безжични слушалки (може и китайски) от популярен сайт за онлайн търговия.
18 юни, четвъртък: Слушалките пристигат по куриер. Дясната не работи. Изобщо. Лявата постоянно ми пада - явно ушните миди на китайците са с по-друга конструкция, знам ли. Опаковам прилежно слушалките и ги пращам обратно на адреса на шуменската фирма, от която съм си ги поръчала.
19 юни, петък: Отивам в общината да си подам молба за нещо си. Предвидливо съм принтирала и попълнила формуляра от сайта на съответната инстанция. Вътрешно тържествувам, че се забелязват вече някакви наченки на електронно обслужване. Обаче да, само наченки са, защото, документът, разбира се, може да се подаде само лично, в ръката на една жена зад едно гише.
Подавам ѝ форуляра, а тя ме пита с леко отвращение в гласа защо съм го принтирала от интернет. Ъъъъ, защото може? О, не, не може. Този е старата версия. Тогава защо не е заменен с новата версия, питам аз. Служителката ми отговаря с поглед, с който не искате да ви погледне непознат в безлюдна уличка късно вечер.
Подава ми формуляр, отпечатан на рециклирана картонена кутия от шоколадови бонбони, тип "пънче". Сядам на ръба на един изтърбушен диван, в който от години живеят няколко поколения дървеници, и попълвам наново (с химикал!) формуляра. Когато след няколко минути пак заставам пред гишето, същата лелка ме пита: "Вие за какво сте?". Чувала съм за хора, страдащи от краткосрочна загуба на паметта, ама чак пък толко! Повтарям с търпение и емпатия в тона за какво съм. "Заповядайте попълнения формуляр", казвам накрая и го хлъзгам в процепа под плексигласовата преграда. Тя обаче ми го бута обратно с два пръста. Не може да го приеме, понеже тъкмо щяла да излиза в обедна почивка. И тя била човек, не могла цял ден да ми седи диван чапраз да ме чака един лист хартия да попълня.
22 юни, пак понеделник: Втори опит в общината. На същото гише, същата служителка. Подавам ѝ формуляра. Тя ми го връща със забележката, че датата е стара. От петък била. Ако нямам с какво да я забеля и да напиша днешната, ще трябва да попълня нов.
25 юни, четвъртък: Български пощи ми връщат пакета със слушалките със забележката, че адресът е грешен. Егати. Проверявам го 10 пъти и в сайта на фирмата, и в търговския регистър. Правилно съм си го написала!
8 юли, сряда: Тъкмо съм се скарала с един шофьор, който е оставил западногерманския си трошляк от 88-а година с включен двигател досами масата ми в едно барче на открито, и се сещам, че от шуменската фирма нямам ни вест, ни кост, ни слушалки. Звъня им. Веднъж, три пъти, 15 пъти. "Тишината вали във прозорeца...". Но надеждата изобщо не е бяла, а тъмночерна, Васко.
9 юли, четвъртък: Продължавам да звъня на шуменската фирма. Много пъти. Настоятелно. Никой не вдига.
10 юли, петък: Започва да ми става злокобно (и много нервно!), задето не мога да се свържа с никого в Шумен. Вече почти се нахъсвам да скоча в някой влак дотам и да раздам правосъдие, когато при петото позвъняване за деня, от другата страна се чува едно колебливо: "Yes?". Какво йес, какво йес? Искам да знам какво става с моя дефектен продукт и защо от три дни никой не вдига телефона. Усещам, че жената е облекчена, задето ѝ проговарям на български и моментално ми се скарва: "Ама вие какво си мислите - че тука всеки говори английски?!".
Като видели, че им звъня от чуждестранен номер, се паникьосали и три дни търсили "някой с английски", за да приеме обаждането. Майкооо, ще се гръмна!
Що се отнася до моя проблем, нямало как да ми върнат парите, понеже това бил "хигиенен продукт", но ако установят, че наистина има дефект, ще ми пратят нов комплект слушалки. Но първо трябва да им върна старите. "А, изпратили сте ги, но после пък от пощите са ви ги върнали обратно? Е да, нормално е да са ви ги върнали, понеже фирменият ни адрес не е като този на сайта. Имате ли химикалка да си запишете актуалния?"
Имам и пушка, ама не работи.
17 юли, петък: Обаждат ми се от общината, за да ми кажат, че не могат да обработят молбата ми. В компютърната им система излиза, че имам две адресни регистрации, което е неприемливо. Само че аз нямам два адреса. Никога не съм имала. Обаче кой знае по-добре - аз или компютърът на общината? Разбира се, че той. Според него живея хем на моята си улица, хем в сградата на НАП. Добрееее, нека всички се успокоим! Най-вече аз. Докторът все ми казва, че в моментите, в които почувствам, че ми се реве и смее едновременно, да почна да броя до 20. Или най-добре до 100... преди да кажа вълшебните четири думички, започващи с буквите Д, Т, Е, М.
21 юли, понеделник: Още докато съм по пижама и с гурели, симпатичен младеж с бейзболна шапка и униформени бермуди ми доставя на вратата нов комплект безжични слушалки. Пробвам да ги включа. Защо ли не се учудвам, че дясната пак не работи! Както казваше героят на Антон Радичев в "Оркестър без име" за топлите бири, "сега вече ке им ги треснем в главата".
Този път не чакам и ден да мине, преди за ТРЕТИ път да изпратя многострадалния китайски боклук обратно на доставчика. Прилагам писмо, написано с трепереща от гняв и прединфарктен гърч ръка, в което заявявам, че им давам последен шанс да оправят неразборията, преди да подам жалба в КЗП. Понеже вторите слушалки не съм си ги пъхала в ушите, клаузата за хигиенния елемент при рекламация отпада. Затова не искам други слушалки, искам си парите. И без това стойността на куриерските услуги при прехвърлянето на пакета между двата града отдавна вече е надхвърлила стойността на продукта в лева! И в китайски юани също.
Шумен е моята Голгота!
22 юли, вторник: Отивам в клон на моята банка с намерението, извинете, ако може, да си прехвърля едни пари от българската на датската сметка. Питам служителката, натъкмена, нарисувана и с прясно боядисана коса, каква ще е таксата за банковия трансфер. Пет лева, вика. "Хм, сигурна ли сте?", присвивам подозрително очи, понеже преди това по телефона пет различни служители от Обслужване клиенти откровено си признаха, че не знаят или че не могат да сметнат. "Да! Нали това работя", е категоричният отговор.
А не трябва, моето момиче! Отивам да ѝ го кажа лично на следващия ден.
23 юли, сряда: Вместо 5 лева, транзакцията ми е струвала 95! Слава богу, че поне банката не е в Шумен, така че мога да отида на крака да вдигна скандал. Обещават да оправят гафа. Колежката нещо се объркала при попълването на формуляра. Ей, тия формуляри главата ще ми изядат!
След скандала вече съм толкова изтощена от лятната си ваканция, че ми иде да легна и да заспя стогодишен сън.
Don"t worry, be happy! Don"t worry, be happy! Don"t worry, be happy! Няма смисъл от такива мантри. Кръвното ми сигурно е 300 на 200.
Една седмица по-късно вече съм в Дания. Не е точно спасителен остров от тревогите, но е факт, че не съм се ядосвала от цели 24 часа, което си е лично постижение. И тогава ми се обажда приятелката, която има ключ за къщи, за да ми каже, че идвал куриер да достави пакет с някакви слушалки.
Това ако не е сценарий за хорър филм със заглавие "Проклятието на китайските слушалки", не знам кое е.
Вдишвам през едната ноздра и изпускам въздуха през другата. Вдишвам - издишвам. И така десет пъти. Било йогистка практика за успокояване на нервите. Дръжки - нищо не успокоява.
И пак съм с кръвно 300 на 200.
