През годините турският президент Реджеп Ердоган без съмнение е доказал, че умее не само да задава курса на дневния ред в международните отношения, но и че може да се възползва добре от създалите се ситуации. Дори и самият той да е в неизгодна позиция.
Нещо подобно се случва през последните седмици, през които на фона на войната в Украйна Турция извежда на преден план свои интереси в други части на региона.
Така в началото на месеца Ердоган обяви пред парламента, че ще бъде дадено началото на нова военна операция срещу прокюрдските сили в Сирия.
"Правим още една стъпка в създаването на 30-километрова зона за сигурност по южната ни граница. Ще прочистим Тал Рифат и Манбидж от терористите", обяви той, реферирайки към Сирийските демократични сили (СДС), които представляват де факто армията на Автономната администрация на Северна и Източна Сирия.
Конкретно двата града Тал Рифат и Манбидж се намират източно от река Ефрат и са под контрола на Силите за народна отбрана - водещ компонент в рамките на СДС и организация, която се счита за сирийско разклонение на Кюрдистанската работническа партия.
Това идва като допълнение на ветото, което Турция наложи върху възможността за Швеция и Финландия да започнат преговорни процеси за членство в НАТО.
Всички лидери на Алианса с ентусиазъм приветстваха двете скандинавски страни, с изключение на Ердоган. Той заплаши, че ще се противопостави на тяхното членство заради подкрепата им за прокюрдските сили в Сирия, които Анкара определя като терористи.
Паралелно с всичко Турция се изтегли и от преговорния формат с Гърция относно морските граници между двата натовски съюзника.
Миналия януари Анкара и Атина се върнаха на масата за преговори след петгодишно прекъсване и последвало повишаване на напрежението. Сега обаче Ердоган спря преговорите след обвинения, че гръцки самолети системно нарушават турското въздушно пространство, а министър-председателят на Гърция Кириакос Мицотакис се е опитал да блокира продажбата на американски изтребители F-16 на Турция.
Стигна се даже дотам, че Ердоган да каже, че вече не признава легитимността на премиера на западните си съседи.
Едва ли има случайно съвпадение в тайминга на тези решения на турския държавен глава.
Много вероятно те представляват част от по-мащабните му усилия да се възползва от ситуацията в Украйна.
Войната там може да се окаже голяма възможност за турския президент да превърне една геополитическата криза в лична възможност да се разправи със стари врагове и да извлече дивиденти за управлението си.
За последно той заплаши сериозно да извърши операция срещу кюрдите в края на миналата година, след като части на СДС извършиха ракетни атаки срещу турски патрули в Сирия и селища в Южна Турция.
Преди това Турция осъществи три последователни операции на сирийска територия. Те бяха насочени както срещу "Ислямска държава", така и срещу доминираните от кюрдите СДС.
В резултат на бойните действия от 2016-а, 2018-а и 2019 година на откъснатите от кюрдски контрол територии покрай официалната турско-сирийска граница Анкара създаде полудържавни формирования, поставени под контрола на Сирийската национална армия (СНА) - съюз от финансирани, обучавани и екипирани от Турция сирийски бунтовнически формации.
Кюрдите загубиха важните регионални центрове Африн и Тал Абиад, но запазиха контрол върху Кобане и Тал Рифат - последният остава като анклав, приклещен между правителствената територия и тази, където са СНА и турската армия.
В текущото уравнение влизат още правителството в Дамаск на президента Асад, поддържано от Иран и Русия, както и САЩ, които от години използват СДС като важен съюзник във войната срещу "Ислямска държава" и ислямския джихадизъм в района.
Не на последно място остават и множеството бунтовническо-ислямистки формирования в близката до Тал Рифат провинция Идлиб. Te са поставени под надзора на Турция като част от договореностите от Астана с Русия и Иран.
Видимо е че ситуацията в страната, която бе раздирана от дългогодишна гражданска война, продължава да бъде изключително сложна, с изключително крехък баланс между различните фактори.
С една поредна военна операция на терен срещу кюрдите този баланс може да бъде разклатен и отново да се стигне до кръвопролития.
Възможно ли е обаче отново да се стигне дотам?
Кюрдският национален въпрос винаги е представлявал едно от най-съществените предизвикателства за всяко правителство в Анкара, много преди Ердоган.
Дълги години конфликтът бе вътрешен за Турция, но с избухването на гражданската война в съседна Сирия, се откри възможност за местните кюрди да се организират в автономия и да я използват за операции на север от границата.
По тази логика съществуването на каквато и да е кюрдска държавност с водещ фактор ПКК се възприема като пряка заплаха за турската национална сигурност.
Един от основните проблеми в случая е позицията на НАТО и САЩ. Вашингтон е определил ПКК за терористична организация, но в същото време подкрепя и въоръжава нейното сирийско крило, което в един момент от гражданската война се оказа единствената ефективна организация срещу "Ислямска държава".
Тази сложна и противоречива връзка не се възприема добре от Ердоган, според когото НАТО и САЩ не само че не взимат сериозно турската национална сигурност, но и я подкопават чрез подкрепата си за кюрдите в Сирия.
Тук някъде вече идва ролята на Швеция и Финландия. Тяхното потенциално членство в никакъв случай не е проблем за Турция, но е удобен повод за обръщане на вниманието към стария кюрдски враг.
Досега турските операции в Сирия винаги са служили като идеален инструмент за укрепване на вътрешнополитическите позиции на Ердоган, повишавайки рейтинга му. В настоящия момент едно разширяване на буферните зони по границата със Сирия и разправа с кюрдите при всички положения ще подобри имиджа му на фона на тежката домашна икономическа криза, растяща инфлация и наближаващи парламентарни избори догодина.
Само че това ще го постави в сложна позиция с Русия и Иран, които са другите водещи фактори на терен в Сирия. Трите страни са изградили сложен формат на сътрудничество по отношение на Сирия, но това не значи, че имат общи цели.
За Ердоган приоритет са кюрдите, а и той винаги се е изказвал против президента Асад. От своя страна Русия и Иран спасиха режима на Асад в най-тежките моменти от войната, включително и от про-турски военни групировки.
В началото на миналата година именно тези групировки влязоха в сблъсъци с правителствената армия и подкрепени от Иран шиитски милиции. Оттогава насам има относителна стабилност, която в момента е заплашена.
Управлението в Техеран вече подготвя своите проксита за евентуален сблъсък и реагира особено остро срещу намеренията на Ердоган за нова операция, която не само, че ще изтласка кюрдите от още територии, но и ще застраши контролираните от Иран два шиитски града в непосредствена близост до евентуалния бъдещ фронт при Тал Рифат - Захра и Нубул.
От своя страна, Русия действа малко по-прагматично в случая. Москва също има изградени отношения с кюрдите и в момента действа като медиатор, особено при положение, че СДС вече обявиха, че при бъдеща турска операция ще потърсят помощ от армията на Асад и Русия.
Преговори между Турция и Русия за Сирия са в ход, като миналата седмица вече имаше среща на високо равнище в Анкара, за която трудно може да се очаква да не е повдиган и въпросът за ветото върху Швеция и Финландия. Консултациите продължават също и на по-ниско ниво.
Успешна операция срещу кюрдите няма как да не включва мълчаливото съгласие на Русия, а цената за него може да е именно ветото за двете скандинавски страни. Друг вече е въпросът доколко в Иран могат да са съгласни за подобно стечение на обстоятелствата.
При всички положения залогът е голям за Ердоган.
Той е минал в офанзива по отношение на няколко международни ситуации, така че да успокои назряващото недоволство във вътрешен план заради икономическата криза. През последните години това е работило добре, тъй като традиционният електорат на турския президент винаги е обичал добрите истории за победи срещу Запада или кюрдите.
Каквото и да се случи с натовското бъдеще на Швеция и Финландия или кюрдите в Сирия, то със сигурност ще бъде представено точно като такава победа.
