Тя носи цветни дрехи, яркорозово червило, косата ѝ е вдигната на кок и украсена с цветя, веждите ѝ са сключени, а над горната ѝ устна се е оформил лек мъх на мустачки, погледът е винаги меланхоличен.
Нейният образ за разлика от картините ѝ лесно се разпознава, понеже лицето ѝ също като това на Мерилин Монро, Елвис Пресли и дори Че Гевара се превърна в бранд за продан от съвременната поп култура. Тя е мексиканската художничка Фрида Кало, която след смъртта си заема трайно място в консуматорското ни общество и често личността и нейната житейска история изместват отпечатъка на творчеството ѝ.
Не е нужно да сте влизали в галерия и веднъж в живота си, за да видите лицето на Фрида. То е по чаши за кафе, чанти, тениски, калъфки за възглавници, химикалки, бутилки за вода, гривни, огърлици, лак за нокти какво ли още не.
В контраст на всички стоки от бита и ежедневието, от които ни гледа лицето на Фрида Кало, много изкуствоведи ще си зададат въпроса - дали тя би била доволна от подобна комерсиализация на образа? Дали, ако Фрида беше жива, ще ви поздрави, че носите тениска с нейния лик, но не знаете името на нито една от картините ѝ?
Не е необходимо, за да си напрягате мисълта, за да си отговорите на тези въпроси - не, Фрида няма да е доволна, защото приживе тя е ненавиждала капитализма с всичките му форми за печалба и това, което днес маркетингът нарича "Фридамания" (поставянето на лика ѝ върху обикновени стоки с цел продажба), е пълната противоположност на идеалите, които някога е защитавала.
През целия си живот Кало е защитавала каузите, в които вярва, повече от настървено. Тя е отявлен комунист и заедно със съпруга ѝ Диего Ривера изиграват ключова роля в укриването на Лев Троцки от Йосиф Сталин.
Не е харесвала индустриализацията в САЩ и изобразява Америка като потънала в прах и пепел, лишена от живот страна, в картината си "Автопортрет на границата между САЩ и Мексико". Отляво на портрета е традицията, историята, окултният свят, в който е родена, а отдясно са фабриката на Ford с пушещите си комини и капитализмът, който процъфтява. А по средата е тя.
Култът към нейното лице обаче отдавна е изместил смисълът в изкуството ѝ и е заживял свой собствен живот.
Големият бум на т.нар. "Фридамания" заедно със световната популярност на художничката дойде с филма "Фрида" със Салма Хайек в главната роля, по книгата на Хейдън Ерера, арт-историк, който близо 20 години проучва живота на художничката, без да подозира, че ще я превърне в тъмнокосата Мерилин Монро, латиновариант на сексбомба, далеч от истинската Фрида.
С нарастващата адикция към социалните мрежи известността на Кало стигна нови върховете, а причината е повече от елементарна - отличаващия ѝ се вид. Хиляди жени имитират характерните ѝ вежди, облекло и грим, без да си дават сметка, че сглобяването на този вид има история, която не е насочена към събирането на сърчица.
Фрида носи характерните мексикански дрехи за Тихуана, от една страна, за да изрази политическите си възгледи - подкрепата за мексиканската независимост, но от друга, от чисто практическо удобство - за да скрие корсета, по-късия си крак и цялото медицинско съоръжение, което е принудена да носи под дрехите си, за да стои изправена и да се движи.
Когато е едва на 18 г. Фрида претърпява катастрофа. Автобусът, с който пътува от училището към дома си, се удря с трамвай и метални парчета от превозното средство се врязват в гръбнака и влагалището ѝ, натрошавайки бедрената ѝ кост, единия ѝ крак и лишавайки я от способността да забременее и роди нормално.
За няколко дни тя претърпява десетки операции и е принудена да остане на легло за дълъг период от време, като до края на живота си не се възстановява напълно.
Според психолозите Фрида е развила и дисморфофобия - състояние, при което човек не харесва собственото си тяло и в резултат е спряла да се обезкосмява и е оставила веждите ѝ да се сключат
Но много от младите момичета се възхищават на този облик, понеже живеем във века на индивидуализма и всеки атрибут, с който може да се разграничите и да привлечете внимание в потъналите в информация и селфита социални мрежи, си струва да се пробва.
Други пък, обратно на повърхностната интерпретация на Фрида, я харесват заради нейната житейска история и най-вече - заради нейното страдание. Широко наложено е схващането, че всеки велик човек в миналото, било то художник или не, е наложително да страда, за да заслужи дарбата си. Сякаш Фрида нямаше да е рисува добре, ако автобусът ѝ не бе ударен от трамвай.
Не само за нея, за много художници може да чуете същото - физическите им недъзи и ментални заболявания са им донесли забележителна дарба, с която са оставили следа в световната история, а около състояния като депресия, биполярно разстройство, алкохолизъм и инвалидност се носи толкова силна позитивна аура в поп културата все едно ако човек загуби някое от сетивата си или психиката му се разклати, ще получи талант свише.
Всеки психолог и психиатър обаче ще ви каже, че тази представа за страдащия творец е силно романтизирана. Ван Гог например е рисувал не защото е страдал от депресия, а въпреки това, Фрида Кало е талантлива не защото тялото ѝ е потрошено, а въпреки това.
Но за повечето хора, търсещи драматична история и герои, които да ги мотивират, за да се справят със собствените си проблеми, първото впечатление, което творците оставят със житейската си история, е достатъчно.
Фрида Кало на пръв поглед покрива тези критерии и на човечеството това му стига. А пазарът открива как да печели като мултиплицира лика ѝ, опитвайки се за пореден път да покаже, че комерсиализацията в някои сфери може да победи изкуството. Защо ни е да ходим по изложби, щом може да си купим калъфка за възглавница - по-лесно е, по-бързо и не толкова натоварващо.
Въпросът обаче дали тази комерсиализация може да предизвика светване на лампичката в потребителите и те да се заинтересуват по-подробно какво се крие зад образа на шарената им гривна.