Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

“Виолета”: Чилийска теленовела във формата на книга

Исабел Алиенде идва с традиционните си рецепти Снимка: Изд. "Колибри"
Исабел Алиенде идва с традиционните си рецепти

Едно от удоволствията да се чете познат автор като Исабел Алиенде е, че рядко има изненади. От първите страници може да очаквате конкретна стилистика, темпо, дори да предположите края на историята.

Нещо като комфортна зона в литературата. Разлиствате роман на Алиенде и знаете, че трябва да пуснете въображението си сред разпаднало се богато семейство, бурен брак, осеян с любовни афери и машинации, осъществили се на фона на големи политически катаклизми.

В последния роман на чилийската писателка "Виолета" движението на сюжета не прави сериозни завои от структурата в предишните ѝ творби.

От това редовните читатели на авторката вероятно разбират, че "Виолета" е "тяхната чаша чай", с която могат да се наслаждават на още от същото в литературата.

В сюжета е заложена силна драма, исторически обрати, магическа намеса и тестове за чупливостта на човешката воля. Общо взето, налице са всички съставни части, заради които Исабел Алиенде има толкова последователи.

Но погледнато от перспективата на литературата, "Виолета" не е най-доброто от нейната фантазия. Въпреки че камъните, които обръщат колата в романа, са само два - при изграждането на главната героиня и формата на разказ.

"Виолета" е епистоларен роман, в който едноименната героиня описва спомените си в писма, изпратени до нейния внук Камило. Периодът на събитията е много дълъг - 100 г. Започва се с испанския грип от 1920 г. и се приключва с коронавируса от 2020 г., който затваря житейския цикъл на Виолета, родила се по време на пандемия, и починала по време на пандемия.

Големият шум около издаването на тази книга се дължи именно на факта, че е писана по време на карантина и Covid-19 е включен като историческо събитие. Този слух е донякъде подвеждащ, понеже коронавирусът се появява едва в края на книгата, когато героинята предсказва смъртта си.

Виолета обаче не се страхува от края, защото е водила главозамайващ начин на живот и не смята, че е пропуснала нещо. Омъжвала се е за трима различни мъже, преживяла е възхода и падението на чилийския президент Салвадор Алиенде (кръстника на Исабел Алиенде), съумяла е да се споразумее с новата власт на Аугусто Пиночет и е отгледала две деца до пълнолетие.

Избраната форма на описание на житейския ѝ път обаче не преодолява основното предизвикателство на епистоларната форма - историята почти през цялото време върви равно.

Няма кулминация, завръзка и развръзка, които да създават напрежение в читателите, а просто дълга поредица от епизоди, в които една жена говори за себе си.

Поставяйки главния си герой в позицията на разказвач, Алиенде определено изневерява на стила си и това създава проблеми в емоционалното ядро на романа. Виолета твърде много се изкушава да поучава. Вмъква съвети вместо подробни описания, използва афоризми, а на места предпочита да размаха пръст пред това да разкаже какво се е случило.

Трудно е да бъдеш емпатичен към подобен герой, който сякаш наблюдава собствената си биография от дистанция и я декорира с банални общи приказки.

Читателят така и не разбира коя всъщност е Виолета. Какво я вълнува, какво обича, кой отрязък от живота ѝ има фундаментално значение за нея и кой е просто разказ на фона на общата картинка?

Самата Виолета също избягва да се определя. От раздразнително дете до мъдра баба тя се развива през десетилетията, без да посочва каквато и да е логика в избора на спомени, които решава да сподели.

Защо например Виолета държи внукът ѝ да знае, че гувернантката ѝ Джоузефин е имала връзка с жена? И откъде е запозната с подробностите на интимния им живот, за да ги опише толкова конкретно? Тази линия сякаш е добавена, за да може книгата да се хареса на либералната публика през 2022 г.

Но на сюжетно ниво не е в услуга на разказа, тъй като комбинацията от исторически събития, лични сентенции и странични истории става груба и пречи в сплотяването на отделните части от творбата.

В секцията с благодарности на "Виолета" Алиенде споменава Уикипедия като "безценен източник". И всъщност редица глави от романа могат да бъдат прочетени като добре украсени страници от интернет енциклопедията, където в известни сцени от чилийската история се вмъкват произволни лични подробности.

Ако Уикипедия досега ви е скучна, поне с историята на Чили като теленовела във "Виолета", сухите събития ще изглеждат по-колоритни и лесни за запомняне.

Стига да не си задавате излишни въпроси - като какво мотивира героинята да отпише един човек от живота си и да тича стремглаво към друг, защо си затваря очите пред социална несправедливост, докато пред друга е безкомпромисна - книгата може да ви се услади като порция съседски клюки.

Впечатляващо е, че Алиенде е успяла да събере толкова цветен живот, поместил се в един век, в сравнително тънък роман - само от 319 страници.

Но и при тези плюсове, липсата на повествователен поток и сравнението с другите ѝ по-сложни произведения прави "Виолета" стъпка под майсторската литературна измислица, която направи Исабел Алиенде известна.

 

Най-четените