Испания триумфира, Холандия отново загуби, но този път не беше красиво, имаше си изненада на първенството в лицето на Уругвай, а Германия традиционно се представи над индивидуалните възможности на футболистите си. Само че мондиалът породи и доста нови теми за футбола и развитието на играта като цяло.
Защитата
Продължавам да твърдя, че това е най-слабото първенство като качество на играта, което съм гледал. Твърде, твърде страхливо действаха отборите. От общо 11 души на терена в титулярния състав на всеки тим поне 7 бяха изцяло погълнати от дефанзивните си задачи. Това важи по един или друг начин за Испания, Холандия, Уругвай (класически пример), Бразилия, Аржентина, в по-малка част за Германия, но пък хората на Льов си платиха с отпадане за този "лукс".
Вратар, четирима защитници, двама опорни халфове. Стават точно 7 човека. Близо 64% от хората на терена бяха ангажирани основно с идеи за отбраната. Първата им мисъл на терена е била за защитата. Мотото бе да не се допусне гол, а в атака ще се търси решение благодарение на индивидуалната класа на някой от останалите четирима играчи. Вижте Испания и Холандия, които стигнаха до финала! Те бяха изключително икономични в играта си и чудесно отговарят на тази схема и имат невероятни индивидуалности в предни позиции.
От едната страна са Вия, Шави, Иниеста и Торес (според основната идея на Дел Боске), а от другата са Ван Перси, Каут, Снайдер и Робен. Бяха жертвани в името на защитата имена като това на Сеск и Давид Силва примерно, които трябваше да стоят на пейката. Или пък на Ван дер Ваарт, Хунтелаар и Елия. Така не може да се получи красив футбол. Тактически - да, но не и красив. Защото повечето от тези тимове имат потенциала и възможностите да действат различно. Това си бе напълно логично продължение на идеята, която Шампионската лига даде през пролетта - първо се гледа защитата, а после атаката. Защото дори и Испания, или по-скоро Дел Боске, реши да играе, залагайки на сигурността в отбрана. Жалко! Но пък може би това е един етап от развитието на играта, който трябва да се преживее. Подобен дефанзивен уклон имаше и в началото и средата на 90-те години.
Скоростта
Клишето казва, че медалът има две страни. Така че трябва да отдадем заслуженото и на нещо хубаво - издигането в култ на скоростта. На подаванията, на контраатаките, на движението без топка, на смяната на местата. Защото само тимовете, които правеха нещата бързо, имаха успех. Който заложеше на бавнички действия, обичайно се оказваше на губещата страна. Всъщност това се потвърди и на финала, защото това бе първият и единствен двубой, в който Холандия не пожела да действа бързо.
И единствените им две положения дойдоха от скоростното прехвърляне на топката в противниковата половина. Испанците пък постепенно в хода на първенството успяха да дадат на играта си необходимата скорост. Германците я използваха най-умело. Бразилците също. Ако можеха да имат човек като Роналдо на върха на атаката, може би щяха да стигнат по-далеч. Всъщност това е другото нещо, което ми направи впечатление. В моя съзнателен живот никога не съм виждал по-слаби централни нападатели на Бразилия. Никога!
Статичните положения
И да не забравя статичните положения. Заради удивителната прилика, която международният футбол вече има с шахмата, подобни ситуации, когато топката може да бъде отиграна и поне на 9 метра и 15 сантиметра няма противников играч, стават изключително важни. И по този показател Испания и Холандия бяха много стабилни. После идват германците, а и Уругвай мисля вкара такива голове.
Липса на различни стилове
В крайна сметка това първенство ми бе малко скучно, защото липсваше разнообразието от школи и стилове. Нима Бразилия и Аржентина се отличаваха по нещо от Испания и Холандия? Според мен имаха същия стил, същите тактически замисли. А пък Уругвай бе точно тяхно копие и не бе никак различен. Германия също, но пък този тим има богатство от различни култури, както дипломатично се изрази Кайзер Франц. Вече липсват сблъсъци между Европа и Южна Америка. Просто ги няма. Всички футболисти на която и да е държава се състезават в Европа. Това е! Изключенията са толкова малко, че едва ли си заслужава да ги изброяваме. И на практика се получи едно изравняване и уеднаквяване на стиловете. Стигна се дори до парадокси - Бразилия и Холандия да играят консервативно с повече мисъл за сигурността, отколкото за атаката, Германия да е най-зрелищният тим и да отпадне от реалистично мислещ състав.
Има ли провал на Висшата лига?
Едно от нещата, които определено трябва да се кажат, е, че играчите, които дойдоха на мондиала от Висшата лига на Англия, бяха слаби или поне не чак толкова впечатляващи. И ако за националния тим на Англия може да има различни мнения, нека се огледаме за останалите футболисти. Имаше ли играч, който да е бил през годината във Висшата лига и да е бил впечатляващ на мондиала? Моят отговор е отрицателен. Торес и Сеск бяха периферни фигури в Испания, далеч от класата си бяха Ван Перси и Каут в Холандия. Де Йонг игра сравнително добре и може би той е претендент да бъде изключението, но и той се загуби в сравнение с Ван Бомел. Може би Хейтинга все пак заслужава да бъде изтъкнат.
Последните двама споменати играчи на Манчестър Сити и Евертън блестяха по-скоро заради приноса си към отборното представяне, и то в чисто тактически план, отколкото заради някакви индивидуални прояви. Но да вървим нататък. В Уругвай и Германия нямаше играчи от ВЛ. В Бразилия се водеше Робиньо, но той от януари си е в Бразилия. Тевес в Аржентина също не бе нещо значимо. В състави, в които имаше повече футболисти от Премиършип, каквито бяха Франция и естествено, Англия, провалите бяха грандиозни. В Гана имаше четирима човека от Висшата лига, но и те не бяха чак такова явление, защото отпаднаха на четвъртфинал. Може и да пропускам някой, но това само потвърждава факта, че Премиършип не впечатли на мондиала.
Остава въпросът защо. Ясно е, че Висшата лига е най-силното и конкурентно първенство. Но то изстисква силите на футболистите. Умората и травмите се видяха в пролетната фаза на Шампионската лига. И играчи на по 28-30 години просто не могат да изкарат световно първенство след цял сезон на Острова. Контузиите са непрекъснати, липсва свежест. И тук не говорим за брой мачове, а за конкурентност в хода на тези 90 минути. Защото в Англия дори домакинство с някой от последните в лигата или с който и да е тим от втората половина на таблицата е тежък мач, дори война. Докато в Европа това са срещи, които продължават на практика по 30 минути, в които ключови играчи може да си почиват. Фернандо Торес дори заяви, че може да напусне Лигата, защото не издържа на физическите изисквания. Мисля, че подобна тенденция ще се задълбочава и в бъдеще. Така че за мен драстично трябва да се свали границата на възрастта на футболистите, които се използват от Премиършип в националните състави.
Защо чак сега? Абсурдната сага с Тен Хаг е срамно петно за Ратклиф и Ineos
