Изборите идват и си отиват. През последната година сякаш свикнахме с тях, а съпровождащите ги дребнави политически интриги, ритания по кокалчетата, популизъм и демагогия се превърнаха в едно най-обикновено ежедневие за всички нас.
Смеем се и се подиграваме на нечия калпава предизборна кампания, оставка или резултат. В същото време следим, даже вече с не толкова голям интерес, борбата за кокала в следващото правителство (ако има такова, естествено) и това какви обещания дават политическите лидери. Или поне тези, които все още не са подали оставки.
И докато всички ние сме заети с този дребнав битовизъм, на фона съвсем тихо и почти незабележимо вървят и други процеси с много по-сериозен мащаб, които напомниха за себе си тази седмица.
След повече от половин година най-накрая влезе в съда делото срещу шпионската група, заловена през март за предоставяне на секретна информация на Русия. Общо над 140 тома са доказателствата за действията на шестимата души, водени от бивш отговорен служител във военното ни разузнаване. Толкова отговорен, че даже е бил преподавател, който обучава нашата агентура, а самият той е завършил школовка в руското ГРУ.
В продължение на години той е подбирал лица, заемащи ключови постове с достъп до класифицирана информация - най-вече данни с военен характер - на България и нейни партньори от НАТО и Европейския съюз.
Каква информация точно са успели да продадат тези хора, може би никога няма да разберем, а вината им тепърва ще се доказва в съда. Това, което обаче е наложително да се осъзнае, е важността на проблема.
Разкриването на тази група бе съпроводено от голям медиен шум и бе представено като съществен успех. Но дали реално той е толкова голям? Наистина ли можем да си мислим, че руската разузнавателна дейност се крепи на агенти, купени за 2000 лева, които снимат с телефон екраните на компютрите си и броят получените пари в офисите си? Че топ агентът, обучен от ГРУ, използва отворени линии за комуникация и позволява по толкова елементарен начин да бъде записван и следен?
Всъщност това е само върхът на айсберга, който открива други по-сериозни въпроси.
Като например как такива рискови фактори са получили разрешение за достъп до строго секретна информация и са преминали проверките на службите ни за сигурност? И, ако тези проверки явно не са особено щателни, колко още подобни къртици на средно ниво може да има?
Реалността е, че този случай прикрива много по-дълбокото проникване на руските тайни служби по върховете на ключовите институции. Нека не се залъгваме - руската разузнавателна общност има толкова сериозни традиции по нашите земи, че просто няма как агентурната мрежа да не е вкопана по високите етажи на властта.
Човек да се зачуди даже за какво са им в Москва евтини агенти, когато от най-високо ниво се одобряват сделки за стотици милиони за ремонт на остаряла съветска военна техника, което е от полза за руския военно-промишлен комплекс. Когато се правят всякакви опити за саботиране на модернизацията с F-16, която ще гарантира, че нашите ВВС ще са в съгласуваност с натовските стандарти и няма не зависят от обслужване и ремонти в Русия и Беларус.
В този смисъл България се явява един от основните канали за прокарване на кремълските интереси в момент на безпрецедентно противопоставяне със Запада от края на Студената война насам.
Точно срещу нас Крим за последните години се превърна в гигантска военна база. По границата на Украйна за втори път в рамките на шест месеца се струпват руски войски, а пък между Полша и Беларус се разиграва изкуствено създадена криза с бежанци от Близкия изток.
Всичко това са процеси, които се развиват в непосредствена близост до нас и автоматично ни превръщат в съвсем естествена мека и уязвима цел за Русия. Мека и уязвима не само заради географската ни близост, но и заради културно-историческата такава. По този начин българското общество лесно става податливо на дезинформационни кампании, а от друга страна политически, медийни, бизнес и граждански субекти се използват като сурогати за налагане на влияние в обществото ни.
Идеята обаче не е налагане на конкретна идеология или пък установяване на нов политически ред в България или другаде. Русия просто няма ресурсите, които СССР притежаваше за това. Целта е просто да бъдат подкопани и разстроени съществуващите институции и правила.
Така лесно се създава подходящата среда, където не е особено трудно да се намират активистки организации, които провеждат кампании като тази от 2012 г. срещу фракинга в Добруджа, която обслужи най-вече руския енергиен интерес в България.
Впрочем една от най-гласовитите организации в тази кампания от години провежда въоръжени обучения за членовете си и промотира откровени противоконституционни и антиевропейски идеи. Едва ли е съвпадение.
В подобна среда не е трудно да се намерят и всякакви типове, които за няколко лева повече имат готовност да се изживяват като Джеймс Бонд, пардон Щирлиц.
Те обаче не са истински важните. По-важно е да разберем какво наистина означава присъствието на подобни опортюнисти.
