Критикуваната и подигравана Англия достигна финала на Европейското първенство.
Победата с 2:1 над Нидерландия с победен гол в последната минута изпрати тима на Гарет Саутгейт на втори пореден финал в шампионат на Стария континент - и дори само това казва достатъчно за постоянството на "трите лъва".
Селекционерът постигна поредния си голям успех начело на този тим и той не може да бъде заличен от никакви оплаквания относно стила на игра, титулярния състав, тактиката и смените.
Да, Англия играе скучно и предпазливо през повечето време, макар да показа различно лице през първото полувреме срещу "лалетата".
Но така или иначе, Саутгейт няма за цел да забавлява или да доставя естетическо удоволствие на който и да е с неговия футбол. Стремежът му е да печели и той го прави повече от всеки друг на неговия пост.
Цифрите го доказват.
За 66 години преди Саутгейт, постиженията на Англия са следните: една световна титла през далечната 1966-а, един полуфинал на световно и два полуфинала на европейско.
За 8 години със Саутгейт Англия има два еврофинала и полуфинал на Мондиал 2018.
Историята на "трите лъва" на световни и европейски първенства започва още от 1950 г. и всъщност за всички години преди Саутгейт единственото класиране на финал си остава онова през 1966-а.
Докато с този мениджър начело вече да достигнати два финала в рамките на четири турнира.
Статистиката сочи, че Саутгейт е най-консистентно успешният селекционер в английската история и е спечелил повече елиминационни мачове на големи първенства от всичките си предшественици.
Така че се намираме в периода на най-устойчиви успехи на английския национален отбор.
Дори спечелилият световната титла сър Алф Рамзи не може да се похвали с такова постоянство, защото не успява да класира Англия за Световното първенство през 1974 г, а преди това в Мексико отпада още в първия елиминационен кръг.
Докато Саутгейт просто няма провал на голям турнир - активът му е четвъртфинал, полуфинал и два финала, вторият от които още предстои.
Какъвто и да е подходът му, той явно работи. И не е достатъчно да бъде обяснен с някакъв невъобразим късмет, който трае вече цели 8 години.
Не е достатъчно и да се изтъкнат добрите играчи на негово разположение, защото Саутгейт не работи само с уникални таланти и световни звезди.
През годините сглобяваше отбори с Хари Магуайър, Ашли Йънг, Райън Бертранд, Ерик Дайър, Джеси Лингард, Фабиан Делф, Конър Коуди, Тайрън Мингс, Дани Ингс.
И с тях също постигаше резултати, което заслужава похвали, а не подигравки. Някои англичани може и да си въобразяват, че местните футболисти, направили име във Висшата лига, са на недостижимо ниво - но тази илюзия редовно бива разбита на пух и прах на европейската сцена.
Тогава откъде идва цялата омраза към Саутгейт, цялата представа за него като някакъв шарлатанин, който реди провал след провал, но някак остава на поста си?
Преди всичко, от презумпцията, че английският национален отбор е способен на много повече от показваното в момента.
Но кога точно Англия е доказвала, че е способна на повече? Преди 58 години на домашното си световно първенство с онзи въображаем гол на Джеф Хърст в продълженията на финала - това е всичко.
Оттогава провалите са достатъчно на брой, за да бъде осъзната истината: този тим не е постигнал повече успехи, защото не си ги е заслужил при толкова много треньори преди Саутгейт.
Вярно е също, че самата личност на селекционера дразни мнозина. Той е твърде либерален, дипломатичен и предвидим.
Не прави скандали, въпреки всичко, на което е подложен. Понася унищожителни критики след всеки мач, но по един или друг начин побеждава и Англия е на крачка от титлата.
На финала ще срещне най-качествения отбор на това първенство в лицето на Испания и ако спечели и него, Саутгейт ще бъде национален герой.
Ако загуби от фаворита, няма да се е случило нищо необичайно за Англия - тим с общо нула европейски титли в своята история.
Саутгейт никога няма да спечели симпатиите на повечето от нас, нито пък ще се превърне във величие в професията от ранга на Гуардиола или Анчелоти.
Но постиженията му с Англия няма как да бъдат оспорени.
И изобщо не е сигурно, че когато си тръгне (което най-вероятно ще се случи скоро), "трите лъва" ще постигнат нещо повече от преди.
Защото и в миналото островяните имаха скъпоструващи звезди, считани за най-добрите на своите постове.
Имаха Лампард и Джерард, Оуен и Рууни, Рио Фърдинанд и Джон Тери. Преди тях притежаваха Гаскойн, Шиърър и Линекер, а още по-преди и двукратния носител на "Златната топка" Кевин Кийгън.
Помислете за тях, ако сте убедени, че Хари Кейн, Джуд Белингам и Фил Фоудън биха се справяли по-добре в отсъствието на Саутгейт.
Колкото и да се струва отегчителен на феновете, селекционерът отдавна е спечелил футболистите на своя страна и вече достатъчно пъти доказа, че знае как да стига далеч на големи първенства.
Успява да го прави, въпреки всичките си спорни решения и закъснели смени, въпреки консервативния си подход, въпреки незадоволителния баланс в преките сблъсъци с другите водещи отбори.
Разбира се, все още му липсва големият триумф, но в неделя щастието може да му се усмихне.
Чудно тогава какво ли ще кажат критиците му?
