Преди няколко месеца трябваше да си поръчам нова здравна книжка - нещо, което, като всякакви други бюрократични главоблъсканици, за които в България човек трябва да обикаля от гише на гише, докато му омръзне живота, в Дания се прави с едно кликане на съответния линк в сайта на общината.
От многото категории за социални служби и услуги, от които човек може да избира спрямо нуждите си, не знам защо, обаче вниманието ми привлече нещо, което се казваше "Представяне на свидетелство, че си жив".
Извинявам се за грубия превод - на датски звучи по-компактно и по-смислено някак.
Зачудих се като какво, да му се не види, ще да е това, и кликнах, за да удовлетворя любопитството си. Оказа се, че датски пенсионери, които живеят в чужбина, са задължени веднъж годишно да доказват, че не са умрели.
Значи, аз по принцип бих предпочела като стана на определена възраст, да ме питат дали съм изключила ютията, преди да изляза, но трябва да призная, че и в този въпрос има голяма доза резон. Просто държавата иска да е сигурна, че ако някой неин гражданин, който си живее старините в Майорка, е гушнал букета и пенсията му няма да ходи нахалост.
Разравяйки се по-дълбоко в метафоричната пръст на човешката тленност, установих, че в Дания се гледа много сериозно на смъртта... още приживе.
Този текст няма за цел да сравни доколко подготвени са хората да се преселят в отвъдното в Скандинавия и България, понеже е безсмислено. Както в много други аспекти на живота (а изглежда и на смъртта), и това сравнение няма да бъде в наша полза.
И не само защото "там" са немислими случаи като този със собственика на траурна агенция, дето заравял трупове на плитко в гората край град Клисура, за да спести някой лев.
Нито пък защото "тук" е нещо обичайно роднини на покойници, неоправили делата си приживе, да се хванат за гушите, понеже не могат да разделят двуетажна къща, царевична нива или крава.
Нееднократно вече съм доказвала чрез скромните си писания, че в социални държави като Дания си има правила, които всички спазват, и затова цари безупречен ред.
Сигурно вече се досещате какво ще кажа: че, да, правилата важат с еднаква сила както живите, така и за мъртвите.
Докато смъртта ни раздели... а съдът разпореди
Едно нещо е сигурно в тоя живот - че рано или късно ще свърши и всеки ще замине по реда си - принцове и принцеси, бляскави рок звезди и клошари.
Смъртта не дискриминира и пред нея всички сме равни. Това правило важи с особена сила за Дания, където няма значение какъв си, що си, защото дори да нямаш никакви роднини, държавата ще се погрижи да си отидеш с достойнство от този свят.
А за тези с наследниците, протоколът е железен - не може просто да ти боцнат ковчега "където се намери място", а после да разграбят каквото си оставил след себе си като лешояди.
Веднага след издаване на смъртния акт, за кончината трябва да се съобщи в църковната администрация на района, където човекът ще бъде погребан или кремиран. Както всичко друго - от купуването на билет за влака до запазването на час при зъболекар - и това става по електронен път.
Във формуляра задължително трябва да се посочи лице за контакт пред т. нар. Съд по имуществените дела. Препоръчително е това да не е член на семейството, нито пряк наследник, но да е достатъчно запознат с финансовото състояние на семейството на починалия. Дори да има завещание черно на бяло, подписано и прошнуровано, то не може да влезе в сила преди съдът да прецени валидността му и на кой какво му се полага.
Докато тече съдебната процедура, банковите сметки на починалия се запорират, а наследниците нямат достъп до движимото и недвижимото му имущество. Едва след като съдът направи пълна инспекция и издаде документ, отменящ запора, живите получават достъп до банковите сметки, вещите и ценностите на починалия.
Да плащаш годишна "винетка" за гробно място
Да заровиш любим човек не излиза никак евтино.
Още повече, че цената, която плащаш, изобщо не е еднократна, защото гробното място не се полага завинаги, а се предлага само за временно ползване от общината. Нямаше как да знам това, ако по една чиста случайност не дочух разговора на една позната по телефона със служителка от църквата във Фредриксберг.
Разбрах, че поводът за обаждането е, че след месец изтичала "винетката" на баба ѝ в гробището и затова ѝ звъннали да я питат дали ще продължат наема или ако не, да местят бабата.
Цените на гробищните места в различните гробищни паркове в Копенхаген са обявени на сайта на общината, което, разбира се, не позволява никаква спекула или извиване на ръцете на опечалените с допълнителни и нерегламентирани разходи. Разноските по едно стандартно погребение с полагане в земята на ковчег, е фиксирана на 5439 крони (1428 лв.).
Наемът за 20 години напред за гробното място от 3 кв. м., включващо още жив плет от туя, хумусна почва и надгробна плоча от перлен камък, е 13 хил. крони (3400 лв.). Кремацията е далеч по-евтин избор: между 2400 и 3500 крони, а 10-годишният наем за погребално място за урна е едва 1030 крони - колкото струват чифт маркови маратонки.
Когато сроковете изтекат, винаги ще се намери някоя любезна лелка, която да ти го напомни с телефонно обаждане, както и да се поинтересува дали искаш удължаване на наема с още пет години, или мъртвият ти роднина да си събира кокалите (буквално) и да се мести на друго място. И като споменах "урна", се сетих да ви кажа какво можете и не можете да правите с една такава.
Можете да си я държите вкъщи, на камината например, но може и да разпръснете съдържанието ѝ. Обаче само в открито море. Разбира се, може и да го изшмъркате, както Кийт Ричардс се хвали, че е направил с баща си, но аз лично не съм убедена, че това е здравословно.
Тъй като желаещите за кремация се увеличават с всяка изминала година, а крематориумите на цялата територия на Дания са едва 19, се случва така, че ковчезите с починалите да бъдат вписвани в дълъг списък на чакащите.
През зимата това не е особен проблем, обаче с настъпването на по-топлите месеци погребалните агенти стават особено неспокойни, понеже ковчезите се трупат и в един момент положението започва да става напечено - въпреки наличието на хладилни камери.
Ами така е като си нямат български гений, който да ги светне на далаверата със заравянето на трупове по горите...
Диаболичната красота на датските гробищните паркове
За разлика от много други места по света, включително и нашата мила родина, гробищните паркове в Дания отдавна са загубили злокобното си първично предназначение, а именно да са нечие последно и вечно убежище.
Забравете за черните гарвани на Едгар Алан По, кацнали върху стовековни надгробни плочи, за обраслите в диви, ароматни треви гробове и навъсеното, ноемврийско небе, натежало върху крехките рамене на мраморни ангели. Защото датските гробища са всичко друго, но не и места за печал. Напротив.
Те са места за неделни разходки на семейства с бебешки колички и дакели, колективно практикуване на ката, фото-сесии на инфлуенсъри и лежерни неделни пикници с бяло вино, сандвичи и ягоди. А гробището в Биспебйерг се ползва със статута на топ забележителност наред с пристанището Нюхавн, парка "Тиволи" и Малката русалка.
През април в гробището ежедневно се тълпят местни и туристи, за да се снимат избухналите в нежнорозово корони на черешовите дървета, подредени в шпалир от двете страни на централната алея.
За финал се сещам да спомена надписа на витрината на едно погребално бюро, покрай което автобусът ми минава всеки ден. "За всеки закупен от вас ковчег ние ще посадим едно дърво".
Чудесна маркетингова стратегия, базираща се на философската и биологична концепция за кръговрата на живота, както и на прословутата скандинавска био осъзнатост!
А вие какво дърво бихте искали да посадят след смъртта ви? Аз лично, понеже съм малко алчна, ще кажа: две праскови и две череши.
