Ями Лестър е представител на местното население на Австралия и е на 12 години, когато черната мъгла идва в лагера Валатина, в който той и близките му живеят.
Рано сутринта на 15 октомври 1953 г. Лестър чува "мощен трясък" в далечината. Това е последвано от мрачен, заплашително изглеждащ облак, който се носи ниско над земята като бавно приближаваща пясъчна буря. Носи със себе си и неприятна миризма.
Районът около Валатина – малка част от просторната южноавстралийска пустош, е смятана от първите колонизатори за "депресиращо негостоприемна за европейците". Това е причината и малко от тях да се заселят там. Но местното население от поколения живее там, което важи и за племето на Лестър.
Мъдреците на племето се опитват да прогонят облака, мислейки, че той е злонамерен дух. В известна степен са прави. Черната мъгла причинява болки в очите им и обриви по кожата им. Други започват да повръщат и са покосени от диария.
Нужни са почти три десетилетия, за да бъде потвърдено, че причина за случилото се е ядреният тест "Тотем I". Нещо, което местното население твърди от години.
Тестът е един от няколко подобни, проведени през '50-те и '60-те години, но не от австралийското правителство, а от бившия колониален господар на страната – Великобритания. Сега, 65 години след теста на "Тотем I", ефектите от него все още се усещат не само в Южна Австралия, но и отвъд.
Британска бомба
Австралия не е била първия избор за тестване на ядрено оръжие. Британски учени са били близко обвързани с "Проекта Манхатън" по време на Втората световна война и са очаквали да могат да последват САЩ в тестването на свои собствени ядрени оръжия на американска земя.
След като обаче става ясно, че съветски шпиони са успели да инфилтрират атомната програма на САЩ, Вашингтон приема закона "МакМеън", който налага стриктни ограничения при споделянето на ядрена информация с други държави. Така Великобритания е принудена да търси ново място, на което да осъществява своите тестове.
"В крайна сметка се спират на Австралия, заради многото й предимства", посочва Елизабет Тайнън, която е написала книга по темата. Тези предимства включват едно покорно и добре настроено спрямо британците правителство, оглавявано от министър-председателя Робърт Мензийс. Освен това континентът разполага с широки открити пространства, където могат да се проведат тестовете.
През септември 1950 г. британският лидер Клемент Атли изпраща тайно послание до британския си колега, в което пита дали правителството е готово "да се съгласи принципно първите тестове на атомна бомба от страна на Великобритания да се проведат на австралийска територия".
По-късно разследване на Австралийската кралска комисия установява, че Мензийс "незабавно се е съгласил с предложението", без да се консултира с който и да е от членовете на кабинета си или с австралийския парламент. Седмици преди провеждането на първия тест, само трима министри знаят какво предстои.
Ентусиазмът на австралийският премиер относно британската бомба не е само "присламчване към старите колониални господари", обяснява Тайнън, макар това също да е фактор. В настъпването на атомната ера той вижда възможност за собствената си държава, която е една от малкото с големи запаси от уран.
Първият английска атомна бомба е детонирана във водите край островите Монтебело – малък архипелаг около северозападна Австралия. Това се случва на 3 октомври 1952 г. Така Лондон става третият член на "ядрения клуб", заедно със САЩ и СССР.
Полето Ему
Още преди първият тест обаче от британска страна търсят ново място за опити – този път някъде из самата Австралия, където обаче да може да се запази тайната. Спират се на място във Великата пустиня Виктория – на около 480 км от най-близкия град Уумера. Мястото е кръстено "Полето Ему".
На 15 октомври 1953 г. там е детонирана първата бомба "Тотем".
За разлика от първия тест предната година, който е протекъл сравнително по план, 9,1-килотонната "Тотем I" изпраща на 4500 метра във въздуха облак от дим и боклуци, а радиоактивен прах достига по-високо и по-далеч от очакваното.
По-късното Кралската комисия установява, че тестът е проведен при неподходящи условия – при силен вятър и без да се вземе предвид факта, че наблизо живеят хора. Представителите на британските власти обаче са пренебрегнали или не са се интересували от това какви могат да са потенциалните ефекти от тестовете в страната-домакин.
Черна мъгла
Най-сериозните последствия се отразяват върху две групи: австралийски и британски войници, които работят по тестовете, и местното население в Полето Ему, а по-късно и на друга "тестова площадка" - Маралинга.
В опитите да се подсигури тяхната безопасност при тестовете не е вложено особено старание. Един-единствен "патрулиращ офицер" получава неблагодарната задача да се опита да информира местното население за потенциалната опасности. За целта той трябва да обходи 38 610 кв.км.
Самите британци също не се вълнуват особено от проблема. Както по-късно отбелязва сър Ърнест Титъртън, един от членовете на тестовия екип, ако местните са имали проблем с тестовете, то е трябвало да гласуват срещу него. Това, което той пропуска, е, че коренните австралийци нямат пълни политически права до 1967 г.
Друг високопоставен служител се оплаква, че У.Б.Макдугъл, мъжът със задачата да се опитва да предпази местните, е "поставял проблемите на няколко местни пред тези на Британскaта общност".
Липсата на загриженост изглежда е причина за това около 40 души да са останали в лагера Валатина, когато избухва "Тотем 1" и облаци с радиоактивен материал се насочват към небето. Малко след взрива черен облак, приличащ на мъгла, минава ниско над селището. Хората там получават треска, главоболие, започват да повръщат, а двама от тях и сериозен обрив.
Но както интерес липсва преди тестовете, така британските и австралийски власти не проявяват загриженост и след детонацията. Такава е нагласата и в обществото, което подкрепя тестовете до края на '70-те и началото на '80-те години. Тогава се появяват разкрития за слабия контрол по безопасността по време на британските тестове, дори по стандартите на онова време.
Кашата в Маралинга
Промяната в общественото мнение започва след като до пресата достига доклад на австралийското министерство на отбраната. В него се прeдупреждава, че големи количества плутоний са оставени в Маралинга и могат да са потенциална цел за терористи.
Това е в разрез с доклад от 1968-а на британския представител Ноа Пиърс, който успокоява австралийското правителство, че плутоният е внимателно погребан и не представлява значителен риск. В действителност през същата година австралийците се съгласяват да освободят от всякаква отговорност за тестовете Великобритания, вярвайки, че британците са "извършили пълно обеззаразяване и почистване на района от отпадъци".
Когато австралийските власти провеждат свое собствено проучване на място, учените са шокирани от тоав, което откриват.
"Те все още си мислят, че докладът на Пиърс е верен, когато гайгеровите им броячи полудяват", разказва Тайнън, която е интервюирала няколко от инспекторите. "Те не носят защитно облекло и в същото време с ботушите си ритат камъни, просмукали плутоний", обяснява тя.
Установено е, че между 25 000 и 50 000 заразени с плутоний фрагменти са открити в района на Маралинга, макар че броят може да е двойно по-голям. Полето Ему и островите Монтебело също се оказват по-опасни от очакваното.
Австралийският институт по криминология публикува доклад, в който е посочено, че "освен британския научен и военен персонал, хиляди австралийци са били изложени на радиация от тестовете".
Последствията
Разследването на Кралската комисия разкрива щетите, нанесени на околната среда, местното население и войниците, които са работили по тестовете.
Макар да е трудно много заболявания да бъдат директно свързани с ядрените тестове, ветерани от програмата се оплакват от различни форми на рак, автоимунни заболявания и други здравословни проблеми – включително и при децата им. Отдават всичко това на липсата на защитно облекло и други предпазни мерки по време на тестовете.
През 2017 г. австралийското правителство разширява медицинските помощи за членовете на програмата за ядрени тестове. Повечето от тях обаче доближават 90-годишна възраст и както един от тях коментира пред ABC вече е "дяволски късно".
През 1993 г. британците се съгласяват да платят на австралийското правителство и собствениците на земите Маралинга около 46 милиона австралийски долара (30 млн. щатски долара). Властите в Австралия също дават на местните общности в Маралинга около 9 милиона щатски долара.
След това "всички отново стават приятели", както обяснява Тайнън. Темата бавно е забравена и се превръща във "велика австралийска тайна". В наши дни много млади австралийци дори не знаят за тестовете. А детайлите за тях остават в тайна, засекретени от британското правителство.
