Монументалният епос на сър Ридли Скот „Гладиатор" става на 20 години.
Може би е добра идея, в епохата на комиксовите супергерои в прилепнало трико и свръхсили, да се върнем във времената на античните супергерои с мечове и сандали.
През 2000 г. „Гладиатор" възроди интереса към историческите зрелища от епохата на Древен Рим, но остана единственото наистина велико произведение по темата за новия век. Тоталният провал на римейка на холивудската класика „Бен Хур" отпреди няколко години окончателно подпечата своеобразното падение на опитите да се задържи вниманието на публиката върху античната естетика.
В този контекст значението на „Гладиатор" е още по-голямо, а влиянието на филма продължава отвъд жанровите трендове. Нека се надяваме, че планираното продължение - ако се случи - няма да опетни наследството на филма.
Древен Рим и Древна Гърция продължават да бъдат невероятно богат извор на истории, но в момента филмите по тях не се получават. А „Гладиатор" е наистина нещо специално - комерсиално и критическо явление, което допадна на масовата публика и снобите. Блокбастър с пет награди „Оскар", включително за най-добър филм.
Моменти и реплики от могъщия епос влязоха в поп жаргона и продължават да са в циркулация и днес. Кадрите, в които Ръсел Кроу в образа на римския генерал, станал гладиатор - Максим Децим Мердий, галещ житните класове, е визуална класика. Възгласът му „Are you not entertained?" живее свой живот вече 20 години.
А надъхващата му сентенция от началото на филма „Това, което правим приживе, отеква във вечността" остава златен филмов цитат.
Някои историци приписват думите на римския император и философ Марк Аврелий, който в „Гладиатор" е изигран от големия Ричард Харис. „Гладиатор" събира четирима класни изпълнители от старата школа - Харис, Дерек Джейкъби, Дейвид Хемингс и Оливър Рийд. Легендарният Рийд издъхва след епичен запой по време на снимките в Малта. Днес барът, в който Рийд изпива финалните си грандиозни количества алкохол, е познат като „Последният пъб на Оли".
„Гладиатор" е любовното писмо на режисьора Ридли Скот към мащабните исторически епоси от Златната епоха на Холивуд. Филмът е „Бен Хур" (1959) за новия век. Жалко, че никой не го каза на хората, които направиха римейка на „Бен Хур" преди няколко години.
Творбата на Скот не е особено исторически коректна и си позволява сериозни волности с реалните събития в Римската империя от II век в името на художествената цел. Епичният разказ в „Гладиатор" напомня най-много по своята структура и послание на „Спартак" от 1960 г. на Стенли Кубрик с Кърк Дъглас в ролята на „роба, който въстава срещу Империята".
Своенравният новозеландец Ръсел Кроу става световна звезда с ролята си в епоса на Скот. Играта му излъчва солидно мъжество без излишни фойерверки и позьорщина.
Образът е пример за мачизъм done right, ако трябва да се заиграем със злобата на деня и модерните културни конфликти. Генералът и гладиатор на Кроу е стабилна филмова персонификация и драматизация на архетипа за воина и герой, чието дело вдъхновява песни и митове. А днес - и мемета.
Две десетилетия преди „Жокера", Хоакин Финикс е съблазнително зъл и подривен като император Комод - коварния и страхлив син на Марк Аврелий. Напрежението между Комод и Максим произвежда парчета великолепно кино.
Сцената, в която гладиаторът се разкрива пред императора на арената на Колизеума пред десетки хиляди, е класика.
Той се обръща, сваля бавно шлема си и драматично се зарича да отмъсти за семейството си, изпратено на оня свят от главорезите на психопатичния млад владетел. Който не е изтръпвал по време на тези кадри, никога няма да разбере суровата кино магия на „Гладиатор".
За останалите филмът още е епичната екранна ексраваганца, която беше и при излизането си преди 20 години.
