За повечето хора по света научната фантастика е история в бъдеще време. Това е изкуство на неизследваните възможности - от съживяването на мъртвото тяло от д-р Франкенщайн, та до света на Урсула Ле Гуин, населен с еднополови хермафродити.
Темите на научната фантастика са "Какво би станало, ако...?" и "Какво би станало, когато...?"
Фантастиката измисля нови технологии, нови общества и нови начини на живот - независимо дали са по-добри или по-лоши от настоящите.
И изведнъж sci-fi феновете получиха новия трейлър на „Междузвездни войни" - сюжетът на новия филм няма нищо общо с бъдещето, напротив - само претопля спомени от преди 30 г. Там са си и имперските щурмоваци, и Хилядолетният сокол (личният кораб на Хан Соло), и Татуин, и един от любимите симпатични дроиди.
Няма и следа от импровизация за нов въображаем свят. Вместо това се залага на приятното усещане да преподредиш парчетата от стар пъзел. Носталгията е толкова мощна, че дори миниатюрни отклонения от добрия стар сценарий стават повод за дълбокомислени анализи и обстойни дебати.
„Как така ще има чернокожи щурмоваци? Какви са тези кръстати светлинни мечове? Откъде накъде новите комплекти с фигурки-играчки на героите от „Междузвездни войни" се различават леко от досегашните? Настояваме за отговори по най-бързия начин!"...
Трябва да признаем, че „Междузвездни войни" никога не е претендирал за особено напредничав сценарий.
Пък и самата история се развива в миналото - „преди много, много години в една далечна галактика". Сглобената ретроспективна естетика на филмите и книгите е част от магията на „Междузвездни войни". Но ако изгледате речта на Урсула Ле Гуин от церемонията на Националните литературни награди, когато получи медал за изключителен принос към писаното слово - трейлърът на „Междузвездни войни" ще ви дойде като културен шок.
Опитайте се да намерите нещо общо между лафовете на Хан Соло и думите на Урсула Ле Гуин, която защитава ролята на фантастите като „визионери на алтернативните начини на живот, които виждат отвъд омаломощеното от страх общество и отвъд заробващите го технологии, за да създадат нови форми на съществувание и да измислят истински перспективи за надежда пред човечеството".
Стратегията на „Междузвездни войни" е тъкмо обратното на опита на Ле Гуин да отличи творците, които осъзнават разликата между производството на пазарни продукти и сътворяването на изкуство".
Проблемът не е само в „Междузвездни войни". Фантастиката навлезе във всички жанрове на популярната култура, но до голяма степен това се случи за сметка на креативността. Титаничните кино-саги остаряха с десетилетия; триумфалният ритмичен успех на „Междузвездни войни", „Стар Трек" и „Доктор Кой" се съревновават със спорадичния рестарт на Робокоп или „Планетата на маймуните".
Дори по-новите продукции като „Игрите на глада" и „Бунтовници" изглеждат като преработени мудни антиутопии. Сякаш нищо ново не е измислено след Джордж Оруел.
Неслучайно най-разпространеният и доминиращ sci-fi жанр е онзи, който най-малко се интересува от въпросите на бъдещето - жанрът на супергероите.
До голяма степен той е посветен на фантазията, според която няма нужда да чакаме да бъдат изобретени технологични чудеса, защото чудесата са налични тук и сега. Нещо повече, ние можем да се възползваме от тях, без да се налага да променяме особено заобикалящия ни свят.
Тони Старк изобретява за нула време нови магически енергийни източници, но ги използва основно, за да блъска по главата Боговете на гръмотевиците, вместо - да речем - да трансформира из основи света на технологиите и икономиката.
В поп-културната фантастика извънземните, които кацат на Земята, не тръгват да превземат Великобритания, както си представяше Хърбърт Уелс, нито пък се занимават с това да модифицират човешките гени, за да създават нови раси (по Октавия Бътлър). Не, вместо това демонстрират дребни алтруистични жестове, докато се разсъбличат - колкото зрителите да разгледат плочките по корема на Хенри Кавил.
Супергероите са плоски научнофантастични феномени, чието бъдеще е обезсмислено с пълнеж от зрелища.
Железният човек, Супермен и останалите филмови супергерои са дори още по-антични от персонажите в „Междузвездни войни"; когато се ражда Батман, никой не си е представял, че някой ден ще бъде изместен от пазарен продукт като Хан Соло. Без значение от възрастта - прогресът е вакуумиран в безвремие.
Американският капитализъм се е посветил на култа към растежа, експанзията; новият герой е все по-едър, по-добър и по-як от предишния. Това е идеологията на вечното усъвършенстване, в която популярната научна фантастика се вписва чудесно.
Технологиите напредват, хората мутират в X-men, но
никой от героите не си прави труда да размишлява върху алтернативите на настоящия начин на живот.
Бъдещето - без да се възприема буквално като времеви хоризонт - носи повече власт, но не и промяна.
Някои фенове твърдят, че "Междузвездни войни" всъщност не е научна фантастика, а фентъзи с магьосници. Това обаче не е много вярно. Фентъзито си има своите типични клишета и усещане за „безвремие", но вечната мечта за миналото е много по-различна от вечната мечта за бъдещето.
Сюжетът на Хари Потър, например, се базира на носталгията по изгубения свят на благородничеството и писмата с мастило и перо, където магическото измества технологиите на модерността, а дистанцията между овластените и подчинените герои е много ясна.
И „Междузвездни войни" разчита на носталгията, но тази носталгия не е към миналото, а към онова време, в което модерните ню-ейдж нинджи ще си играят със мултифункционални джаджи.
Утрешният ден няма потенциала на време за по-добър или по-различен живот. Прогресът е проникнал в настоящето ни до такава степен, че не ни остава време да мечтаем за бъдещето. И така - в най-очаквания sci-fi филм пак опряхме до светлинните мечове. Няма друго бъдеще, няма друга мечта.
