Майката на Николета е щастлива да види дъщеря си. Следва кратък разговор как върви с математиката, частните уроци и за това дали е яла, или скоро ще си приготви нещо за вечеря.
Николета всъщност гледа в екрана на своя смартфон. Тя и майка й са разделени от около 2500 км и си общуват предимно през WhatsApp.
37-годишната Илеана Танасе се обажда на дъщеря си от Лондон, а 14-годишната Николета седи на леглото си в Скарисоара - малък град в Източна Румъния.
В другата стая е по-малкият й брат - Андрей. 11-годишното момче не иска да говори по телефона, тъй като е малко интровертен. Междувременно майка и дъщеря си разменят поздрави и целувки и приключват разговора.
Ежедневни кратки диалози през WhatsApp, рядко надвишаващи няколко минути - такава е връзката на Илеана с децата й през последните три години. Връзка, поддържана от нестабилно заснети видеа и набързо написани текстови съобщения, изпълнени с емоджита. Това е дигитална симулация на нормален семеен живот.
Илеана Танасе има диплома за завършено средно образование - най-ниската образователна степен, която може да получи в Румъния. Дълго време тя е чистачка по домовете, но след развода със съпруга си през 2014 г. не успява да намери достатъчно работа и заминава за Лондон за няколко седмици. През 2016 г. се пренася там окончателно.
Отначало е камериерка в хотел, но сега вече е асистент в кухнята на кафене. Прибира се до дома си веднъж или два пъти годишно. Бащата на децата й прекратява всякакви контакти с тях още след развода, а Николета и Андрей живеят с баба си и дядо си в Скарисоара.
Медиите наричат деца като тях "евро-сирачета".
Те са деца от Централна и Югоизточна Европа, които прекарват години от живота си с бабите и дядовците си или други свои роднини, защото родителите им са в по-богатите страни на Западна Европа. Майките и бащите не могат да си намерят никаква работа в родината си и са принудени на емигрират, а тенденцията разкрива тъмната страна на "историите на успеха", които се разказват след разширяването на Евросъюза на изток.
Според различни официални статистики в Румъния между 95 и 160 хил. деца са с поне един родител в чужбина. Мнозина смятат, че цифрата е още по-висока - някъде около 305 хил. И Румъния не е единствената държава в подобно положение. Такава е ситуацията както в България, така и в по-голямата част от страните на Балканския полуостров и Прибалтика.
Статистиките често са и неточни, защото много родители не информират официално държавата, когато оставят децата си на роднини. Поведението им се дължи или на незнание, или на неглижиране, или на страх да не изгубят родителските си права. А в Румъния и България картината е сходна - почти обезлюдени села и все повече пустеещи земи.
Скарисоара на Николета и Андрей също е наполовина изоставена.
По улиците й могат да бъдат видени почти единствено деца, тийнейджъри и пенсионери. Повечето хора в трудоспособна възраст са в чужбина, уточняват местните жители. Николета например помни момента, в който майка й е заминала окончателно за Англия през 2016 г. Илеана обяснила на децата си, че трябва да замине, защото не може да си намери работа в Румъния и не може да им осигури нужното образование.
Била откровена и им казала, че отпътува за дълъг период от време, но в един момент Андрей и Николета могат да се преместят в Англия. Николета споделя, че й е било тъжно в този ден, но намира утешение в това, че майка й ще осигури по-добър живот на нея и на брат й. И че един ден най-вероятно ще е в състояние да я последва на запад.
Семейство Танасе живее скромно в малка ферма. Бабата и дядото на децата - Матей и Маргарита Танасе (съответно на 69 и на 64 години) - сами набавят почти цялата си прехраната. Гледат прасета и пилета, отглеждат царевица и имат зеленчукова градина. Матей Танасе е бивш шофьор на камион, който сега продава уловена от него риба с каруцата си. Маргарита е била работничка във фабрика за килими, а в момента е домакиня, която готви, поддържа къщата и се грижи за 98-годишната си майка.
Дъщеря им Илеана изпраща пари от Англия всеки месец.
Маргарита е категорична - бедни са, но поне живеят достойно. Доволна е, че децата не са капризни и не искат много. Възрастната жена се държи така, сякаш не обръща особено внимание на чувствата и на въпроса как се справят децата с отсъствието на майка си отговаря, че вече са свикнали. В крайна сметка баба им е до тях.
Николета е сериозно момиче. Малката й стая от 10 кв. метра е подредена и пълна с плюшени играчки, порцеланови статуи на коне и пъстри хартиени цветя във вази. Най-голямата й мечта е да напусне селото и да се премести в Лондон при майка си, където да завърши гимназия и след това да учи за фармацевт.
Илеана от своя страна работи от понеделник до четвъртък по 13 часа на ден. В петък и събота работи от осем до десет часа. За труда си получава 1700 евро на месец, което е достатъчно да се издържа и да изпраща пари вкъщи. Парите биха и стигнали и ако вземе децата при себе си, но за целта бившият й съпруг трябва да подпише документи, с които да позволи децата да напуснат Румъния. Не е ясно обаче кога и дали въобще той ще го направи.
Преди падането на диктатурата в Румъния има общи земеделски кооперативи, които осигуряват работа в провинцията.
Всеки, който не работи в тях пък, има възможност да отиде в някоя от химическите, текстилните или хартиените фабрики. При сътресенията след падането на режима почти никое от тези предприятия не оцелява. Кооперативите навсякъде са разпуснати и само няколко бивши държавни предприятия продължават работата си с минимално количество персонал.
В малките населени места работа почти няма. Намират се свободни позиции в кметствата, пекарните, столовите и баровете и магазините, ако въобще ги има. Според местните жители обаче не безработицата, а миграцията е сред най-големите проблеми и би било по-добре хората да си останат по родните места, дори и само заради децата си.
А повечето деца действително изживяват тежко отсъствието на родителите си. Те са добре облечени и имат хубави смартфони. Държат се прилично и са дисциплинирани. Но дълбоко в себе си почти всички имат емоционални проблеми. Много от тях непрекъснато прегръщат и търсят близък контакт. Някои например наричат без да искат учителките си "мамо".
Разбира се, винаги я има и обратната страна на медала.
Мария и Васили Калин също живеят скромно в румънската провинция. Васили е дървосекач, някои от внуците му понякога помагат - в гората или у дима.
И двамата със съпругата му имат само дипломи за средно образование и са прекарали живота си в работа в кооперативите. Не получават пенсия - след падането на режима някакъв служител изгубил документите им. Сега преживяват със заеми от близки и с малко пари, които някои от внуците им изпращат от чужбина.
В сътресенията на посткомунистическата ера семейство Калин често се мести в търсене на работа и децата не получават добро образование - нещо, за което сега Калин съжаляват. Три от децата са в чужбина, но без постоянна работа, затова Васили настоява внуците му да се изучат добре, да си пишат домашните и да не прекарват твърде много време на телефоните си.
Накратко - иска те и най-малката му дъщеря да се сдобият с достойни професии. В противен случай, предупреждава той, ще свършат като другите му потомци - някъде зад граница, водещи унизителен и не много достоен живот...
