По времето на комунизма в България легендата за 13-годишното партизанче Митко Палаузов е повече от добре позната - наравно с големите то споделя несгодите на живота в гората, където всички дружно "се борят с фашизма". Историята се изучава в училище, а Митко е издигнат до статут на национален герой.
Истината обаче е, че пропагандата има както нужда от врагове, които да бъдат мразени, така и от отделни героизирани личности, които да служат за пример и да предават посланията, налагани от партията. И реалните факти на практика нямат нищо общо с историята.
Именно такъв е и случаят с Димитър Трифонов Палаузов или просто Митко - малолетен партизанин и герой на трудовото общество.
Факт е, няма режим, който да не се възползва от услугите на манипулацията и пропагандата. Проблемът идва тогава обаче, когато използваш едно убито дете за знаме, което да оправдае още насилие.
До 1989 г. Митко Палаузов е герой и за него се разказват легенди. Как след като баща му става партизанин, фашистите започват да тормозят него и майка му, което в крайна сметка ги принуждава да бягат също в планината. Как вече като партизанин на малкия Митко е "зачислено" пистолетче, а той сам участва в акциите на партизаните. И как огромна хайка, картечници и епична битка слагат край на живота му.
Истината обаче е далеч по-тривиална и за нея разказва неговия полубрат, който носи същото име - Димитър - в телевизионно интервю още в първите години на демокрацията:
"Когато жандармерията разбира, че баща ми - партизанинът Трифон Палаузов, е в Балкана, започват да малтретират съпругата и сина му. Привикват ги в полицията, почват побоища. Баща ми се вижда в чудо и взема и ги вдига в Балкана. Около седмица са стояли там с отряда, докато ги прехвърлят в землянката-болница да стоят при болните партизани. При битката при Балван трима човека само са знаели къде е тази землянка-болница - един студент по медицина, който всъщност е бил докторът на партизаните, баща ми и командирът на отряда. Пленяват доктора, измъчват го много жестоко и той казва къде е землянката - на Осеникова поляна. Жандармерията се вдига, обгражда мястото, хвърля бомби. След два дни баща ми ги намира всичките, които са били в землянката, накъсани на парчета и оставени така. Това е цялата истина. Никой не може да каже, че едно дете на 13 години може да бъде партийно ориентирано. Толкова чудесии се изписаха през годините! Всичко се цензурираше. Но една камара драскачи си изкарваше хляба от тая работа".
Основният момент в червената пропаганда, използвал името на Митко Палаузов, е романът на писателя Марко Марчевски. Именно чрез него се изгражда за пръв път този героичен образ - светиня на комунистите - по модела на Павлик Морозов и Александър Матросов - отново момчета, загинали при неясни обстоятелства, но използвани от СССР като символ за борбата с антикомунистите.
Историята на Митко Палаузов определено е трагична - смес от цялата жестокост на тогавашното време. Всичко обаче щеше да остане просто част от хрониката на загиналите, ако не беше влязла в полезрението на комунистическата пропаганда.
Така от нещастна жертва на обстоятелствата, Митко Палаузов се превръща в герой. Неговата история, такава, каквато се разказва тя от БКП и придворните й писатели, се налага като задължителна в образованието на децата в училище.
За властта е важно подрастващите да учат за "светлия пример" на едно момче, което жертва всичко, дори живота си, в името на идеята и на партията.
Освен книгата на Марко Марчевски, която експлоатира по съветски модел образа на детето борец за свобода, по темата се изявяват още Георги Авгарски, Мария Грубешлиева и Николай Зидаров. Всичко е разкрасено и преувеличено. Появяват се пиеси, композират се песни, а накрая е създаден дори и игрален филм - "Незавършени игри".
Самият Трифон Палаузов е крайно несъгласен с всичко това. Той дори пробва да разкаже истинската история на сина си, но книгата ("Митко - синът на отряда") е сериозно цензурирана от властите и накрая е издадена уж от името на бащата, но с безкрайно различно съдържание.
"Тогава такава беше пропагандата. На тогавашната власт трябваха герои. Баща ми Трифон трудно преживяваше това. Последните години избяга от Габрово. Той се махна оттук, защото по никакъв начин не се разбираше с властта, но нямаше и какво да му направят, тъй като синът му е национален герой, а той самият партизанин. И затова го търпяха до последно. През последните пет години отиде в рожденото си село, построи си една вила и в Габрово идваше отвреме навреме", разказва неговият втори син.
Той, също носещ името Димитър, трябва да живее с очакванията, които това име носи след себе си. Това оказва такъв натиск върху втория Митко, че той отказва да бъде свързван със своя полубрат.
А славата като герои на комунизма е по-скоро драма както за бащата, така и за втория син. Трифон трябва чинно да се връща отново и отново към историята, разказвайки я пред ученици. Накрая съгражданите му го помнят като преждевременно състарен човек, който въпреки всички опити така и не успява да се върне към нормалния живот.
А Митко Палаузов се губи в легендите. Днес за него почти никой не си спомня и това може би е по-добре. Дори пропагандата трябва в един момент да даде покой на мъртвите.
