Вече съм академик. Можете да ме поздравите.
Не, заслугата този път не е на Пловдивския университет, който раздава височайши звания на кило.
На Евровизията трябва да благодаря, в двадесетчленното жури по подбора на песните съм.
Вчера беше първата ни сбирка.
Давам си отлична сметка, че с подобно начало можете да не стигнете до края на текста, а директно да се насочите към коментарните полета, за да дадете свобода на отношението си към конкурса, журитата и хората, които попадат там вместо други. Успех!
И все пак ако решите да останете до края, много ми се ще да споделя едно дълбоко лично впечатление.
Много мъка има по тоя свят,
и голяма част от нея е възпята в тазгодишните кандидатури. Рядко човек може да чуе повече излияния за сълзи, небеса, болка, загуба, несподелена любов, треви, раздяла, речни брегове и други подобни, изгубени някъде в английското произношение на изпълнителя, но са все в тоя контекст.
Песните, които не издаваха дълбоките кахъри на лирическия герой бяха само онези, които описваха състоянието му след преживяната драма - гняв под акомпанимента на електрическа китара и автосугестия, че ще издържи, понеже е силен, нищо че светът го лашка непрестанно.
Специално проверих в google, за да не би грешката да е в мен. Навсякъде музиката се дефинира като изкуство, което изразява емоции чрез звук. Добавете му подходяща лирика и се получава песен.
Уви емоциите, пресъздадени звуково от огромна част от кандидатите в тазгодишната Евровизия, са в гамата между умереното нещастие и тежката депресия.
Дълбоко се надявам възпетите чувства да са фалшиви. Иначе започвам сериозно да се притеснявам.
Естрадата (наричат я поп-музика, но „естрада" е по-точен термин) винаги е обичала да споделя любовни мъки и разочарования. Когато те са едно след друго в продължение на няколко часа, не става дума просто за артистичен избор, нещата вече опират до народопсихология.
Все не ми се искаше да повярвам, че българите сме най-нещастните европейци.
Не че сме зеобиколени с поводи за радост, но южняшкият ни оптимизъм и балканското безгрижие са добър антидот за мизерията.
Плюс това години наред най-популярният жанр у нас ни заливаше с кръчмарска веселящина.
Изпуснах развитието му напоследък, но от онова, което родните творци са изпратили на конкурса Евровизия, ми стана истински тъжно. Не, не в преносния смисъл, че качеството е лошо. Това е друга тема. Стана ми тъжно буквално.
Това беше саундракът на няколкочасовата мъка на жури, което после традиционно ще бъде обвинявано за избора си.
Може би проблемът е в самия конкурс, може би е в талантливите изпълнители, които му се назландисват за сметка на онези, които отчаяно търсят изява. А може би просто като общество сме навлезли във фазата на тъжната музика.
Кой знае? Не бързайте да се гневите на темата. Изчакайте да чуете селекцията, за да си поплачете и вие. После пак ще си говорим, ако не ви е налегнала депресията.
Академия 2012
Стефан Димитров - председател
Ангел Заберски, Хайгашод Агасян, Михаил Белчев, д-р Йордан Ефтимов, Георги Енчев, Васил Гюров, Александър Петров, Живко Колев, проф.Теодора Павлович / Цветан Цветков/, проф.Мария Георгиева Ганева, Милка Митева, Петър Салчев, Диана Русева, Юрдан Лазаров Лазаров, Кристиян Бояджиев, Драгомир Симеонов, Анна-Мария Тонкова, Васил Димитров, Атанас Генов, Георги Костов, Мариана Брашнарова / Илиян Стойчев/