Този август гледах филм, който смачка представите ми за домашното насилие.
Ще ви го кажа така. Ако сега при мен дойде жена и ми сподели, че е избрала да прости и да остане с мъжа, който я спуква денонощно от бой, ще я разбера. За първи път в живота си ще мога да ѝ вляза в положение.
Ще мога да ѝ съчувствам, без да я съжалявам или да осъждам решението ѝ, което до съвсем скоро недоумявах.
Филмът "Никога повече" (It Ends With Us) с Блейк Лайвли и Джъстин Балдони в известна степен ме направи по-човечна към жертвите на домашното насилие. И макар че далеч не е най-брилянтното кино, което съм гледала, посланието в него е стойностно.
Затова ми става страшно неприятно, когато отворя TikTok или Instargram и видя как темата се размива във водевил от клюки.
Ту се обсъжда студената война между Блейк Лайвли и Джъстин Балдони, ту се изваждат какви ли не нелепици на Лайвли и се повежда движение по нейната незабавна отмяна.
Сякаш след цялата манифестация от филма, тъкмо това е най-същественият проблем, за който си струва хората да се хванат - имиджа на Лайвли.
Парадоксът е пълен, защото поводът за всеобщото недоволство е, че съпругата на Райън Рейнолдс стъпва на пръсти около въпроса с тормоза вкъщи. Тя използва случая, че камерите са насочени към нея, за да пробута новата си линия от продукти за грижа за косата и да го играе модна икона.
Но вместо да посочи маркетинговата грешка и да пренасочи посоката на разговора, колективното съзнание в TikTok видя в спънката на Лайвли мотив да я вари на бавен огън.
Актрисата може да не засяга значимия акцент от "Никога повече", но и нейните критици не го правят.
Вероятно това не бива да ме изненадва. Социалните мрежи са страшно и непредсказуемо място, потънало до гуша в абсурди.
Но все си мисля, че хорският гняв ще е 100 пъти по-градивен, ако се центрира около сцените с насилие във филма, а не около нежеланието на Лайвли да ги коментира.
"Никога повече" дава предостатъчно материал за размисъл. Засяга се поколенческия модел на агресия, при който децата несъзнателно влизат в ролите на родителите си. Показва се различно лице на насилника.
Главният герой - Райл (Балдони), който посяга на жена си, не е очакваният шишкав чичага, който пие две ракии и му идва силата. Той е романтичен, страстен, верен, впечатляващо интелигентен и все пак е свиреп.
Филмът демонстрира и че понякога домашното насилие не гърми като църковна камбана, а влиза изключително дискретно. Случва се да се маскира и да те заблуди, така че искрено да се зачудиш - първият шамар умишлен ли беше или нещастна случайност.
Най-ценното на филма обаче са конфликтните чувства на главната героиня Лили Блум (Лайвли). Като дете тя ставала свидетел как бащата, когото обожава, пребива майка ѝ до неузнаваемост и това посява някаква неопределеност в нея.
Не знае какво да предприеме, когато изпитва силни чувства към даден човек, а той се отнесе варварски с нея. Не знае как да се държи спрямо мъж, който е едновременно свестен и зъл.
Темата с корените на насилието у дома е тежка и сериозна и именно затова се нуждае от подходяща атмосфера, която да насочи вниманието към нея. Трябва ѝ отдушник, където хората да излеят страховете си, без да се чувстват изложени на показ.
"Никога повече" беше перфектният буфер за целта, но основното му послание остана в сянка.
От ден на ден сериозността на лентата се омаловажава, а на места се ползва за подигравка, което е неуместно, грозно и даже обидно за всички жени, изпитали комплексната болка от това да си жертва.
Отношението към маркетинговия фарс с "Никога повече" показва и невежеството на хората в обсъждането на болезнени социални теми. Когато станат свидетели на нещо лошо като малтретирането у дома, по инерция си бодват носа в булевардната страна на историята.
Къде ще му излезе края, ако с такава лекота се поддаваме на клюкарските си копнежи? И ако социалните мрежи продължават да злоупотребяват с текущата си власт над холивудските знаменитости, пренебрегвайки важните въпроси, за да си правят гаргата с известните лица? Това няма да помогне за осведомеността на домашното насилие или за неговата превенция.
Напротив, ще отклони масовия поглед и ще се превърне в поредния пример за фразата, че насилието най-много обича тишината.
