Историята се развива в адвокатската кантора. Клиентът е майката на "детето", което взело пари един мошеник и той сега най-нагло си ги иска. Въпросното дете е 40-годишен неработещ мъж, който живее при майката на нейна издръжка. А репликата помня и до ден-днешен.
Струва ми се, че всяка нация си има характерни особености, свързани с отношението към парите.
Наскоро например научих от сериал, че разделянето на сметката в заведение до последната стотинка не без основание се нарича "холандска почерпка". И ако приемем, че народните специфики на всяка държава спрямо парите са факт, то възмущението от това да очакваш да ти върнат заем бих причислила към нашите си. Но и то няма да е единствено.
Длъжен си на длъжника си
Чудела съм се как е възможно хората да си развалят отношенията заради пари. До момента, до който не забелязах един повтарящ се шаблон. Дадеш ли някому пари на заем, се оказваш в ролята на чорбаджията изедник от народното творчество, ако се излъжеш да си ги поискаш обратно.
Налага се да аргументираш обстойно и достоверно откъде накъде собствените ти пари всъщност са ти нужни. И да слушаш аргументи за невръщането им в стил "кучето ми изяде портмонето", "един мармот зави парите в станиол", "Костов е виновен" и "Ти да не би сега да си мислиш, че аз тук те лъжа".
И всичко това, докато междувременно наблюдаваш как същият човек си купува нови вещи или отива на почивка, а очаква от теб да му предоставиш банково извлечение и рецепта за медикаменти, за да оправдаеш необходимостта си.
И в самото ни законодателство непрекъснато се говори за защитата на длъжника, сякаш кредиторът е бирникът от "Андрешко" и заслужава да бъде удавен в блато (дори в разказа не смятах, че това е така!). В повечето житейски ситуации обаче кредиторът не е ужасяваща хищна банка, а някой познат на длъжника, който доброжелателно е искал да му помогне.
А честно казано, и банка да беше, тогава тежестта от поведението на неизправните длъжници обикновено просто увисва върху плещите на изправните длъжници.
"Не, не, сакън, няма нужда!"
Динамиката "нá ти пари" - "няма нужда" се повтаря на всяко роднинско събиране, което някога е съществувало у нас и според мен се е превърнала в своеобразен национален ритуал. И баба ти знае, че ще вземеш парите, които ти предлага, и ти знаеш, че ще вземеш парите, и всички останали гости са напълно наясно с това.
Не би ли било далеч по-честно и уважително към дарителя ти просто да му кажеш "благодаря" и да го прегърнеш, вместо да го караш да се чувства неудобно и да ти се моли да вземеш подареното (и обикновено заделено от пенсията или спестяванията му), а пък да му се реваншираш, когато има нужда от теб.
В това отношение родните младоженци са далеч по-честни хора, когато ти отправят покана за сватба и посочват в нея, че очакват "подаръци в пликове".
Впрочем, знаете ли, че съществува неофициална тарифа колко следва да остави всеки гост на сватба, в зависимост от това дали идва сам, или +1, както и колко струва кувертът за тържеството, а не в зависимост от дохода и възможностите на човека. Случвало ми се е да не отида на сватба, ако не мога да вдигна мизата.
"Аз съм оставил повече"
И на врага си не пожелавам да остане последен при оправянето на сметката в заведение след събиране с голяма компания. В тези ситуации - дори си признавам, че не знам точно как и защо - но всеки твърди, че е оставил повече, отколкото е дължал, и даже има за бакшиш.
Същевременно обаче около 40% от сметката липсват. И след като повечето ти познати са си заминали вече, ти ще излезеш дребнавият, ако се опиташ да си потърсиш онези липсващи от джоба ти 200 евро.
Детективското ми подозрение за начина на достигане на този печален резултат е, че мнозина от нас просто закръглят 12.90 на 10, 32.40 на 30 и така нататък, когато изчисляват каква сума трябва да оставят след себе си. Тръгнете си първи или уредете сметката, преди да си е тръгнал първият.
Същият този друг, който все "ще почерпи следващия път", но следващият път така и не идва. И като казах черпене...
Не трябва да си кифла и да чакаш да ти плащат сметката
Мъжът на срещата не ти е длъжен. Но и не трябва ти да платиш - ти не си някаква мъжкарана, която е отишла там да му отнема мъжествеността. Също така не е уместно да предлагаш да си я поделите, защото изглежда дребнаво, хайде стига сме цепили стотинката на две.
Истерията на тема "Кой ще плати сметката на първа среща?" далеч не е нещо само нашенско, но е достатъчно широко застъпено у нас, че да заслужи мястото си в този текст.
Признавам си, така и не разбрах кой в крайна сметка трябва да плати крайната сметката и къде е проблемът да ти е приятно както да почерпиш, така и да те почерпят. Ако нещо подобно не идва естествено на двама души, чудя се що за връзка изобщо би излязла след тази показателна първа среща.
Разбира се, и по света, и у нас съществуват и някои симпатични и сладки ритуали и суеверия, свързани с парите - като хвърлянето на монетка на място, където искаш да се върнеш, като парите, символично закачени на нашенската сурвачка, или като запазването и излагането на видно място на банкнота от първия хонорар на някой нов търговски обект.
Но дори и чаровни малки традиции могат да се изродят при намесата на алчност и показност до грозни ситуации като хвърлянето на пачки в кърпата на бебешка погача и озъртането дали някой те снима колко щедър си бил.
Две са много умните неща, които съм чула от нашенци за финансовата култура, и се старая винаги да спазвам и двете. Ако даваш пари назаем, гледай да си ги прежалил предварително. И си купувай нещо веднъж, само ако можеш да си позволиш да си го купиш два пъти.
