Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Спасени, за да ги оставят да се спасяват сами

Ако Мизия е пример как държавата се справя с наводнения в дългосрочен план, тежко и горко на пострадалите сега Снимка: БГНЕС
Ако Мизия е пример как държавата се справя с наводнения в дългосрочен план, тежко и горко на пострадалите сега

Когато гледам снимките от наводнените села в Карловско и Пловдивско, неизбежно се сещам за Мизия. Северозападното градче и съседното село Крушовица в началото на август 2014 г. се оказаха сцена на може би дори по-страшно наводнение, когато след поройни дъждове река Скът излезе от коритото си и ги заля.

Интересно е, че образи провокират този спомен, защото това, което най-ярко е останало в главата ми от Мизия, е миризмата. Знаете, че определени миризми могат да активират конкретни спомени, но в случая е обратното.

В Мизия отчаянието имаше мирис на гнило.

Озовах се там в новобранския си репортерски период, цяла седмица след самото наводнение. Няколко дни обаче са нищо след подобно бедствие, възстановяването от което отнема месеци, години, а понякога и вечност, сиреч - никога не е пълно.

Дворовете на някои по-ниски къщи се бяха превърнали в езера, в които земеделската продукция гниеше заедно с канализационни отпадъци. Кал покриваше улиците. По къщите личеше докъде е стигала водата, като на някои втори етажи собствениците бяха продупчили дупки в стените, за да може водата да се оттече. Чистенето на калта от домовете беше по-сложният момент...

Кал и влага, които проникват във всеки квадратен сантиметър от дома и дълго след това напомнят на пострадалите за страшните мигове на бедствието и за чувството, че си забравен от собствената си държава.

Точно заради това се притеснявам, че паралелите, които правя между кадрите от Мизия и тези днес, няма да са единствената прилика между двете бедствия.

Няколко дни след наводнението вече сме на темата за това как държавата ще помогне на пострадалите. На първо време обявената еднократна помощ от Агенцията за социално подпомагане е смешна - половин минимална работна заплата, което в момента се равнява на 355 лева.

Когато домът ти вече не може да бъде обитаван заради наводнение, а водата е унищожила почти цялото ти имущество, подобна сума дори не е "някакво начало".

На второ време ще дойдат обезщетенията, но надеждата там също не може да е голяма, ако се правят въз основа на данъчната оценка на имотите. В Мизия например домакинствата някога получиха между 1000 и 5000 лева. На някои тези суми им стигат колкото да платят на тежки машини да извозят останките от вече невъзможните за обитаване къщи.

При това ниво на подкрепа от държавата, работещите на теория имат по-голям шанс да възстановят някаква част от щетите в дългосрочен план със собствения си труд. Но какво правят пенсионерите, за които всички сме наясно с какви средства трябва да оцеляват месец след месец?

За да видим бъдещето на тези села след бедствието, може да погледнем към това, което се случи с Мизия.

По разкази на местните през 2018 г., едва четири години след наводнението, немалка част от хората вече са напуснали града. Оставили са зад гърба си не само спомена за наводнението, влагата и мухъла в къщите, а и постоянното напомняне, че не могат да възстановят загубеното, за което понякога са се трудили десетилетия.

Ако обезлюдяването на засегнатите села в Карловско и Пловдивско рязко се усили, не бива да има изненадани.

И ето тук е проблемът. Как за 8 години нищо в нормативната рамка не се промени? Дори служебният земеделски министър Явор Гечев посочи, че България няма единна агенция или структура, която да координира подобни "горещи точки", в които се случват бедствия. Сякаш всеки път се действа като при откриване на топлата вода.

Идват спасителите, идва армията, идват хеликоптери. Измъкват бедстващите хора и вършат чудесна работа в това, за което заслужават поздравления. После идва ред на другите институции, които трябва да възстановят загубеното.

И спасените сякаш са оставени да се спасяват сами.

На този фон виждаме съпричастността на обикновен човек към обикновен човек. Доброволци разчистват улици, дворове и съсипани къщи. Други пускат SMS-и, което също не е малко. "Съединението прави силата", наистина, и го показват моментите на трудности, в които си помагаме с малко или с много.

В същото време сградата, върху чиято фасада е изписан този слоган, отново стои празна. Доскорошните ѝ обитатели, а и нови ентусиасти, се готвят за четвърти избори за две години.

Знаете ли колко ще струват те? 70,5 милиона лева.

Знаете ли колко пари има във фонда за бедствия, от който Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане ще разпределя помощи? 35 милиона лева.

Има нещо гнило, при това не само там, където е минал потоп.

За действащия служебен кабинет не може да се каже много - просто изтегли късата клечка с подобно бедствие, когато основната му задача е провеждането на изборите (макар да се сили да свърши много повече, оправдано или не).

"Би трябвало всеки един да застрахова имуществото си - ние просто нямаме такава култура - за да може после щетите да бъдат възстановени", коментира служебният военен министър Димитър Стоянов по Nova, притиснат по въпроса с това, че нищо не се променя.

И е прав за едно - нямаме култура да застраховаме домовете си дори в големите градове, какво остава за селата, където нивото на заплатите е съвсем различно.

Но пропуска факта, че полица с цена от 40 до 200 лв. - а вероятно и повече - годишно, е разход, който мнозина с право спестяват. Особено пенсионерите, които стават мнозинство в някои по-малки и обезлюдени села.

Така стигаме до другите политици, особено тези, които са били на власт, и това, че няма да е зле да държат бедствието далеч от устите и предизборните си кампании. Най-вече когато са имали месеци, а понякога и години, за да променят нещо съществено при справянето с последствията от подобни бедствия, заделянето на достатъчно ресурси, а също за контрола и предотвратяване на причините за тях, но не са го направили.

Друга прилика с лятото на 2014 г. и днес е, че и в момента тече борба за власт. В нея дори наводнението се превръща в платформа за лов на гласове.

Някои политици при предизборни обиколки сега обясняват, че са пратили в засегнатите села младежите на партията си, но са им забранили да се снимат (очевидно за да се похвалят сами със стореното). Други уж случайно попадат в кадър, докато лично помагат в почистването... носейки предизборна тениска на партията си.

Не за пръв път виждам предизборна тениска след наводнение. Такава носеше един възрастен мъж в Мизия, който със съпругата си разчистваше дома си (най-много страдаше за книгите в библиотеката). Разказа ми, че когато приливната вълна дошла, нямал време да облече друго освен някакъв пеньоар на съпругата си и така се качил на лодката на спасителите.

Когато се срещнахме, носеше избеляла тениска от предизборна кампания на партията на Бареков. Извини се, каза, че водата е наводнила и двата етажа на къщата и вече нямал други дрехи. От Червения кръст успели да му дадат тази тениска, вероятно от някое дарение.

Преди да започнем да записваме историята му, нагъна тениската, за да скрие лицето на тогавашния политик.

Това могат да направят и сегашните що се отнася до наводнението в Карловско и Пловдивско - да скрият лицата си, а после, когато се озоват в онези две сгради, които така бленуват, да свършат нещо съществено по въпроса в свят, в който подобни бедствия очевидно ще стават все по-чести.

 

Най-четените