Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Спрете да питате опечалените "Как се чувствате?"

Зрителите ще са ви благодарни Снимка: iStock
Зрителите ще са ви благодарни

На 9 май сутринта една телевизия показа един смел човек.

Той няма нищо общо с Деня на Европа, а и да имаше - няма как да му е било до това. От ефира Павлин Стоянов - баща на загиналото на бул. "Сливница" момче - помоли най-накрая да направим нещо, за да спре безумието по пътищата.

Стоянов се появи пред камерите с кураж и с важно послание, за които ми се иска да му стисна ръката, макар и да знам, че това няма да го успокои или да върне двамата младежи, подготвяли се за сватба.

Не всеки има смелостта на този мъж. И е редно най-накрая колегите с микрофони в ръка да го проумеят.

Все по-често се случва след поредното пътно меле или природно бедствие редом с полицията и пожарната веднага да се появи и рояк настръхнали микрофони, от които се леят въпроси, кой от кой по-нечовечни. Сякаш идват от изкуствен интелект, а не от истински хора с емоции и чувства към трагедията.

"Как се чувствате?", "Къде бяхте, когато разбрахте?", "Какво искате да кажете на нашите зрители?".

Питания неуместни, неадекватни, нехуманни. И се леят минути или часове, след като родител е изпратил детето си в оня свят или деца са се простили с родителите си. В такива моменти човек забравя името и адреса си, но много медии нехаят и човъркат с виртуалния ръжен, все по-дълбоко и по-дълбоко в човешката мъка.

Какво очаквате да чуете, колеги? Какво очаквате да ви споделят хора, чиито животи съдбата преди малко е прекършила?

Никой не си пуска репортаж, озаглавен "Ексклузивно пред нас говори майката на жертвата", с особен ентусиазъм. Или въобще с някакъв ентусиазъм.

Напротив, повече и повече зрители усещат едно особено омерзение, когато не стига, че някой смее да задава въпроса "Как се чувствате?", ами и не отклонява микрофона си даже и пред бликналите спонтанно сълзи и спорадичните молби камерата да бъде отклонена и тази гавра да спре.

Човекът пред малкия екран може и да е обръгнал на сеир от прекомерно гледане на риалитита. Може да не разбира нищо от медии. Може дори да си е пуснал телевизора съвсем случайно, за да чуе какво е времето или как е свършил мачът вчера вечерта, а да е попаднал на въпросния репортаж.

Той обаче безпогрешно усеща садизма, лъхащ от въпроси тип "Какво усетихте, когато разбрахте, че дъщеря ви вече я няма?". Надушва с порите си колко нередно е да мъчиш хора в най-трудния момент в живота им с глуповати питания, зададени с най-невинния тон и най-кукленски опулените очи.

И реакцията не е "Ехеее, колко як материал направихте, искам още от същото!".

Реакцията е рязко движение на ръката по посока дистанционното и паническо търсене на бутона "Off", за да се спре този ужас.

Затова всяка телевизия, на която рейтингът ѝ е мил (а на всяка ѝ е мил), би трябвало да сложи рязка спирачка на практиката да разпитват опечалени и да пренасочи репортерите си по по-продуктивни занимания.

Зрителите ще са ви благодарни.

 

Най-четените