Луиш Фелипе Сколари го нарича "бразилец", макар да няма нищо общо със Страната на кафето. Просто има финес и грация на такъв на терена. Самият той счита, че е японец в сърцето. Носи френско име, защото родителите му били запленени от страната и искали той да им напомня за преживяванията им в Париж.
А всъщност е роден в Западен Берлин, участва на три световни първенства със състава на ФРГ и минава за един от най-големите зевзеци, оставили ярка следа в Бундеслигата.
Пиер Литбарски е една от първите европейски звезди, които започват да играят в Япония. Световен шампион от 1990 година, както и двукратен сребърен медалист - от Испания 1982 и Мексико 1986. Абсолютна легенда е на Кьолн в последния славен период на клуба, след като се озовава край голямата катедрала при река Рейн едва на 18.
Денят на Пиер при "козлите" се познава от утрото и още в първите му седмици в клуба кьолнската преса го обсипва със суперлативи. Съотборниците му обаче се стремят да държат здраво стъпил на земята надъхания тийнейджър. Едно от старите кучета дори му изсъсква преди официалния му дебют: "Това ще ти е първият и последният мач за нас!".
Инатът и талантът обаче са на друго мнение.
С екипа на Кьолн Литбарски изиграва 406 мача, като носи последния голям трофей за тима - Купата на Германия през 1983-та, на три пъти стига до сребърните медали в Бундеслигата и играе финал за Купата на УЕФА срещу Реал Мадрид през 1986-а.
Началото в Кьолн е знаменито и по друга причина - съсед е на няколко проститутки, които разпалват страстите в квартала на удоволствията.
"Още в първия ми ден в апартамента излязох да изхвърля боклука. На вратата ме срещна дама по халат с дълбоко деколте, която просто ме хвана под ръка и ми показа къде са кофите - спомня си Литбарски. - Нерядко се случваше да ми подсвиркват от терасите на път за тренировка."
Като берлинчанин-кореняк родният град му липсва много. И най-вече прочутият местен специалитет къри вурст.
"Много често се качвах на фолксвагенчето си, коeто купих за 1000 марки от моя приятел Тони Шумахер, и отпрашвах към Берлин - разказва още Литбарски. - И на връщане вземах къри вурст в огромни количества, за да си имам в Кьолн."
Безспорният връх в кариерата на Пиер е световната титла от Италия през 1990 година след два загубени финала. Той изиграва три от четирите мача на Бундестима в елиминационната фаза, като пропуска само полуфинала с Англия.
"Бях побеснял, че Бекенбауер ме остави на пейката, въпреки че здравословно не бях никак добре. Имах контузия на коляното и десният ми крак не ставаше и за патерица - припомня си Литбарски. - След успеха над Англия бях решил да изляза пред пресата заедно с Уве Байн и да наковем здраво Кайзер Франц. За щастие, тогавашното пресаташе на футболния съюз ме спря за тази глупост и в крайна сметка играх на финала."
Още по-забавното е, че Пиер е далеч от оптималното състояние и за мача за титлата, но заклева физиотерапевтите да си мълчат пред селекционера, а след почти цяла нощ работа те успяват някак да го закрепят за двубоя с Аржентина. Той е спечелен с победен гол на Андреас Бреме, а Литбарски - признат цар на психологическите игри, който често смазва съперника с думи - има интересна история със съотборника си в Маншафта.
"Веднъж играехме с Байерн, а Анди Бреме дойде при мен и ме помоли да не го тормозя с приказки в този мач. Бях наясно, че съм го спипал по бели гащи", споделя Литбарски. А който помни Бреме, знае, че това не бе никак лесно.
След световното дълго време лекува контузия. Вече възстановен, решава да направи номер на съперника, като уж накуцва силно преди завръщането си на терена в мач за Купата на Германия срещу Щутгарт. "Какъв малшанс, Пиер", чува той край себе си и получава окуражителни потупвания по рамото от съперници и журналисти след загрявката.
След което изненадващо се появява на терена в пълна кондиция, дава решаващата асистенция и Кьолн отстранява "швабите" от турнира.
Зад граница прави опит с френския Расинг Париж, но след малко повече от година отново се завръща в любимия тим.
"Във Франция се научих да ценя малките неща, на които преди това не обръщах внимание. Ако не беше времето в Расинг, едва ли щях да посмея да замина за Япония няколко години по-късно - размишлява Литбарски. - В Париж ми връчиха екипировката на първия ден и трябваше да си я перем сами след всеки мач. В Кьолн всичко те чакаше в шкафчето преди мача - чисто и изгладено."
През 1992 година получава първата си оферта от Япония, но отказва.
На следващия сезон идеята вече не звучи толкова зле. Обажда му се бивш съотборник, който помага за сформирането и популяризирането на Джей-Лигата.
"Отне ми време да приема. Казах му: "Приятелю, не ям риба, нито салата. Ще умра от глад в Япония", връща се назад във времето Литбарски. От другата страна му отвръщат: "Когато дойдеш тук, ще ги заобичаш." И германецът потегля. Познанията му по география за Япония явно не са били фантастични, защото пристига на летището в Токио със... зимно яке, а навън е 40 градуса над нулата. Епичен е и провалът му с храната.
"Кацнах с два куфара. В единия имаше дрехи. В другия бях взел ядене - масло, шоколади... В тази жега маслото се беше разтекло, а на летището ме чакаха 5000 възторжени фенове. Изобщо не очаквах подобна еуфория", разказва легендата.
Съпругата му издържа в Япония само няколко седмици и се прибира заедно с двете му дъщери в Германия. Той остава и плаща висока цена - до днес има контакт само с една от дъщерите си от първия брак. Скоро след заминаването на съпругата му среща втората си жена - японка, от която има двама сина.
"В Германия хората си умират да видят известните в калта. За съжаление, в родината ми външният вид често е основание за оценка за човека - смята Литбарски, който е висок едва 168 см. - У нас хората обичат да си създават мнение за теб само след секунди. И често то е негативно. В Япония опознават личността ти и чак тогава дават оценки."
И макар да е световен шампион с ФРГ от 1990, в Страната на изгряващото слънце се чувства по-ценѐн и уважаван.
