"Първото, което трябваше да направя, бе да потисна сълзите си", признава Паоло ди Канио, "макар че ми се струваше, че те никога няма да спрат. Когато пристигнах на стадиона, почувствах буца в гърлото си, която ме задушаваше. Бях превъзбуден от случващото се. Разтреперах се и заплаках, а сърцето ми биеше лудо. Не бях способен да контролирам мислите и действията си, загубих ума и дума. Продължих да плача като бебе, а не съм мъж, който е свикнал да го прави. Но там всичко бе различно".
Силни думи, несъмнено, но кой би се развълнувал толкова от първото си пристигане на стадиона на Суиндън Таун?
Всъщност този спомен датира от по-отдавна - от 2005 г., и е цитат от автобиографията му "Завръщането". Той описва неговото завръщане в обичания роден клуб Лацио, на който посвети голяма част от живота си - и като играч, и като член на "Irriducibili" - най-крайната ултрас групировка на "орлите".
Никой футболист в нашето време, дори и Ерик Кантона, не е предизвиквал толкова противоречиви мнения за себе си, колкото Паоло ди Канио. "Паоло правеше на терена неща, които те караха да го гледаш с отворена уста. Другите футболисти би трябвало да плащат, за да го гледат как тренира", каза за него бившият му мениджър в Уест Хем Хари Реднап. Този уникален талант бе обожаван от привържениците на всеки от многото клубове, където игра.
Освен синьо-белия екип на Лацио и червено-синия на Уест Хем, той облича фланелките на Ювентус, Милан и Селтик, като този непълен списък е показателен, както за неговата класа, така и за постоянните конфликти с шефовете, попречили му да се установи за дълго на едно място.
Личната му история е пълна със сблъсъци - в преносен и пряк смисъл, с треньори и президенти, а сега, на 43-годишна възраст сам Ди Канио е в ролята на мениджър на скромния Суиндън.
В епоха, в която свръхвисокоплатените целуващи емблеми футболисти сменят клубната си принадлежност и любов така лесно, както симулират контузия, Паоло символизира страстта и отдадеността на една друга епоха. Навремето като играч той държеше буден по цяла нощ свой съотборник в Лацио, с когото деляха една стая, за да гледа отново и отново "Смело сърце", за да се надъха преди важен мач.
Самият сър Алекс Фъргюсън признава, че на два пъти се е опитал да привлече италианския техничар, затова го питам: "Кой знае колко трофея щеше да си спечелил с Фърги на "Олд Трафорд?".
"Не мога да кажа, че не съм поласкан от неговия интерес", отговаря Ди Канио, "но нямаше как да предам привържениците на Уест Хем. В моя живот футболът никога не е бил бизнес, а страст".
Но най-голямата негова страст си остава Лацио. Дотолкова, че в един януарски ден на 2005 г., докато празнуваше гол пред дясно ориентираната агитка, той вдигна ръка в римски фашистки поздрав. Макар че той самият обясни, че жестът датира още от Древен Рим, той поразително напомняше и на поздрава на германските нацисти. Паоло го направи още два пъти с фланелката на Лацио, което доведе дотам, че бе определен в публичното пространство като неофашист.
А когато президентът на Суиндън Джереми Рей прояви инициативата (че и куража!) да назначи Ди Канио, един от спонсорите на клуба - синдикатът ГМБ, оттегли финансовата си подкрепа.
"Когато се срещнахме за пръв път", припомням на Паоло, "ти ми говореше на италиански за наскоро починалия си баща - как всичко, което си научил за живота, дължиш на него. Той беше и твоята връзка с родината ти, нали?".
"Помниш, че ти казах, че мечтая да се завърна във Великобритания, нали?", казва Ди Канио, "Суиндън ми даде този шанс. Аз обичам Англия и хората тук. Надявам се да остана много години".
"Едва ли има много италианци, които биха избрали Суиндън пред Вечния град..."
"Аз обичам Суиндън. Да, това не е място с много история, както Рим или Флоренция. Индустриален град е и не място, където е модерно да се ходи, но това само ме кара да го обичам повече. И знаеш ли защо? Защото хората тук са свестни, работят яко, дори за мизерна заплата. И когато суиндънци ти кажат нещо, можеш да им вярваш. Те все още носят ценностите, които имахме в Италия през 60-те и 70-те години. Но не ме разбирай грешно - аз все още обичам моята страна".
Според него Англия е идеалното място за игра на футбол. "В Италия, след като вкарат гол, убиват играта. Мисленето им е такова. В Англия имаме 90-минутна битка".
Той също така смята, че измамите, като допингът например, са по-рядко срещани тук... "Допингът в английския футбол", написа Паоло в автобиографията си, "е бира и наденички с боб. Играчите пърдят и се уригват на терена. Културата на английския футбол е на чисто, интензивно състезание и затова винаги съм го предпочитал пред италианския".
Като играч Ди Канио отбеляза може би най-красивия гол в историята на Висшата лига - волето му за Уест Хем срещу Уимбълдън през сезон 1999/2000. През 2001 пък спечели наградата за ФИФА за феърплей, когато хвана с ръце топката в наказателното поле на мача с Евертън, виждайки, че вратарят Пол Джерард е контузен.
Той обаче получи сравнително малко похвали за това свое действие заради това, че хората го помнеха с червения му картон през 1998 като играч на Шефилд Уензди, след който бутна на земята съдията Пол Алкок.
"Един такъв момент може да изтрие всичко, което си постигнал. А аз не бях убил никого. Просто го бутнах. Добре зная, че това не е правилно, но се случва. И след като се случи, си понасяш наказанието. Изхвърлиха ме за 11 мача. Но медиите си ги знаем - набедиха ме за варварин"...
Тогавашният министър на спорта Тони Бенкс каза "Варварите да си вървят у дома", припомням му аз... "Да, а някой написа, че едва ли не съм сторил нещо по-лошо от трагедията на "Хилсбъро", в която умряха 96 човека"...
"Това не те ли накара да си тръгнеш от Англия?"
"Не. Има глупави хора навсякъде по света".
"Някои хора смятат, че ти си обречен отново да загубиш разсъдъка си и рано или късно отново да удариш съдия или пък друг мениджър?"
"Хората, които говорят така, не ме познават. Аз съм спокоен, по-зрял и много щастлив. Тук сме като едно семейство. Амбицията ми е да остана много години и в сърцето си вярвам, че клубът е способен отново да се изкачи до Висшата лига".
Когато излизаш от стадиона на Суиндън "Каунти Граунд" и тръгваш по посока центъра на града, пред теб е кръстовище, наречено "Меджик раундабаунд". Едва ли може да има по-подходящо наименование предвид срещата ми с италианския магьосник...
