В откъс от своята автобиография, ветеранът от NBA Карлос Буузър разказва за трагедията от детството, белязала живота му.
Тежкото крило има 13 сезона в Националната баскетболна лига с екипите на Кливланд, Юта, Чикаго и Лос Анджелис Лейкърс, а същевременно над 30 години пази тайната за трагичния случай с един от най-близките си хора.
Не съм го казвал на никого досега, но моят най-добър приятел умря в ръцете ми - и всичко се случи изцяло заради баскетбола. Бях закътал този ден дълбоко в съзнанието си в продължение на над 30 години, сякаш го бях прибрал в прашасал сандък в някой таван, затрупан под кашони и паяжини.
Преди да започна да пиша тази книга, не бях споделял с никого случилото се, не съм го обсъждал и с родители и роднини. Пазех го в спомените си и се връщах към тях само в моментите на самота по време на спортния ми път в NBA. Но все пак случаят промени моя живот, както и този на семейството ми, така че не мога да разкажа моята история без да се върна към него.
Когато стана всичко, Крис беше на седем години, а аз на шест. Бяхме две неразделни кълба от енергия, които живееха в съседни блокове в изпълнения с престъпност Вашингтон в края на 80-те. Бяхме се запознали в детската градина и семействата ни бяха свикнали, че където се намира единият от нас, там ще е и другият.
Сутрин отивахме заедно на училище, а на връщане минавахме през кварталния магазин за храна и после се отправяхме към едно от многото баскетболни игрища в квартала ни, за да играем до здрач.
Двамата с Крис бяхме погълнати от баскетбола.
Година по-рано баща ми беше поставил за прът път в ръцете ми гумената топка и оттогава аз сякаш изобщо не я пусках. Затова и с Крис се разбирахме толкова добре - той беше ентусиазиран колкото мен да прекарва цялото си време с баскетбол. Ако не бяхме на игрището, гледахме мачове от NBA по телевизията.
В средата на 1988 г. Лос Анджелис Лейкърс бяха на път към втора поредна шампионска титла, но Майкъл Джордан беше играчът, който приковаваше вниманието. Неговият Чикаго Булс не стигна даже до плейофите, но в края на сезона Джордан беше лидер по точки и по откраднати топки, спечели наградата за защитник на годината и за най-полезен играч на редовния сезон.
Той беше първият, който постига всичко това в един сезон и постижението му няма аналог и до днес. Два месеца по-рано с Крис бяхме залепени пред екрана на хола вкъщи, хипнотизирани от атрактивния Мач на звездите, в който Джордан стана MVP. Конкурсът по забивки ни ентусиазира така, сякаш всеки от нас беше погълнал два литра сода. При последния си опит, Джордан притича през целия корт, скочи от фал линията и прелетя 4.5 метра до коша. Същински орел с разперени криле, той беше перфектен и предизвикваше благоговение.
Като много от нашите връстници, аз и Крис бяхме убедени, че един ден ще играем заедно в NBA.
Трябваше просто да тренираме ежедневно, затова и бяхме по игрищата всеки път след училище, мотаейки се с по-големите деца, когато още изстрелите ни едвам стигаха до коша.
Крис беше по-добър баскетболист от мен. Боравеше по-бързо с топката, дриблираше отлично, беше пъргав и изобретателен като самия Джордан. Дори на тази ранна възраст завиждах на неговия природен талант. Гледах го как прави нещо любимо и как със своя кросоувър дрибъл кара защитника пред себе си да падне на задните си части.
"Мале, той тотално те счупи", чух някой зад нас да казва на детето, което се беше проснало на земята. Нямаше как да не се усмихна, защото знаех, че ако някой на това игрище ще стигне до NBA, това ще бъде моят най-добър приятел Крис.
Във всеки друг ден по-голямото дете щеше просто да се изправи, да се изтупа и да продължи, планирайки отмъщението си в рамките на играта. Във всеки друг ден с Крис щяхме да се приберем заедно, коментирайки успешния му финт.
Но онзи ден не беше като всеки друг, защото Крис беше засрамил член на квартална банда. По-голямото момче се изправи, спокойно отиде до колелото си, извади малък черен пистолет и го насочи право към Крис.
Изстрелът отекна из целия квартал и повечето от другите деца хукнаха да се крият, страхувайки се, че те ще са следващите. Крясъци и паника последваха гърмежа. Аз бях само на няколко крачки зад Крис и куршумът можеше да застигне мен. Но стана ясно къде е попаднал, когато Крис се свлече на земята, държейки се за корема.
Наблюдавах шокиран как стрелецът се качва на колелото и спокойно си тръгва.
Никой не опита да го спре, никой не посмя да привлече вниманието му. Никой от нас не искаше да умре. Изтичах до Крис и паднах на колене, подпрях главата и торса му и инстинктивно сложих ръце върху неговите. Но кръвта продължаваше да излиза и да се стича на всички страни като изригнал вулкан.
В нашия квартал линейките не идваха веднага, но се молех някой да е повикал бърза помощ. Крис пъшкаше и се бореше за въздух, докато чакахме медиците, сълзи се стичаха по лицето му. Изпитваше голяма болка и виждах абсолютния ужас в очите му.
Постепенно по-големите деца от квартала се събраха около нас и станаха свидетели на последните мигове на Крис на тази земя. Никой от тях не предложи помощ, те всички бяха непознати, но и те бяха още малки и бяха поразени от видяното.
Докато кръвта на Крис продължаваше да се стича, групичката около нас изглежда се задоволяваше само да гледа, сякаш съдбата на приятеля ми вече беше решена. Той продължаваше да пъшка и да мълви някакви думи, които не разбирах, после започна да се дави от собствената си кръв. Очите му се обърнаха, когато издиша за последно.
Едни силни ръце ме издърпаха от тълпата и далеч от Крис, когото оставих да лежи на земята. Баща ми ме остави на майка ми и се втурна обратно към него, опитвайки се да напипа пулса му. Вече знаех какво ще открие. Скоро пристигна и бащата на Крис, който коленичи до тялото му. Вече без да бърза, той го взе на ръце и внимателно го понесе към паркинга, където линейката беше дошла - половин час след като беше повикана. С насълзените си очи виждах размазано нейните червени светлини.
"Иди да чакаш в колата", нареди майка ми и аз се подчиних. От прозореца на колата видях как моите родители размениха няколко думи с бащата на Крис и после се върнаха при мен. Не помня прибирането обратно, нито дали въобще сме си казали нещо.
Мама ме изчисти и ме сложи да си легна, след което седна на кухненската маса с баща ми, както в повечето вечери.
Гледах как по-голямата ми сестра Наташа спи спокойно до мен, гледах движещите се сенки под вратата на спалнята и опитвах да чуя какво говорят родителите ми, но не успях да разбера. Неохотно тръгнах да заспивам, а очите ми още лепнеха от сълзите.
"Сънувах нещо снощи и Бог ми каза какво трябва да направим", каза баща ми на мен и Наташа на следващата сутрин. Бяха ни събудили по-рано от обикновено, а мама държеше бебето Чарлс в скута си. Родителите ми изобщо не споменаваха Крис, но изглеждаха концентрирани и енергични. Бях объркан, но нямаше да повдигна въпроса, докато те не го направят.
"Сънувах красиво място с планини и дървета, с езера и с толкова големи риби в тях, колкото вас двамата", продължи баща ми, сякаш ни четеше приказка. С Наташа си разменихме любопитни погледи. "Аляска", каза той и се изправи от вълнение, "Семейство Буузър не пропуска своите възможности, а това е именно възможност. Отиваме в Аляска!".
"Далеч ли е оттук?", попитах аз, опитвайки се да предположа дали приключението ще ни остави извън Вашингтон за дни или дори за месеци. "На другия край на страната е", отговори практичната ми майка. "На около 3000 мили. Ще бъде голямо пътуване". Тя се изправи с бебето, промърмори нещо за двуседмично предизвестие в работата и излезе от кухнята след баща ми.
Явно Крис нямаше да бъде обсъждан тази сутрин, така че реших и аз да си държа устата затворена.
Без да знае за стрелбата, Наташа не разбираше защо е това спешно решение на родителите. Но аз осъзнавах на някакво ниво, че си тръгвахме, защото бях в опасност. Убийството на моя най-добър приятел беше измежду рекордните 388, извършени на територията на Вашингтон през 1998 г. Бяха нарекли града "американската столица на убийствата" и години наред той нямаше да се отърве от това прозвище.
Огромният бум в употребата на наркотици в края на 80-те се беше разпространил като горски пожар из Вашингтон и го беше превърнал в рай за трафикантите. Бандите контролираха наркотиците, решаваха човешки съдби и хората бяха готови на всичко, за да не застанат на пътя им. С Крис изобщо не бяхме забъркани с тях, но това нямаше значение, когато ставаше въпрос за някаква отплата.
Око за око, зъб за зъб - това беше законът на улицата, а родителите ми не знаеха колко далеч може да стигне това, нито пък искаха да рискуват да научат. Стана ми ясно, че където и да отивахме, нямаше да се върнем тук. Пък даже и преди смъртта на Крис нашето семейство имаше достатъчно причини да си тръгне.
Трите ни години в града бяха тежки и след десетилетие в армията, баща ми трябваше да работи на три места, за да успява да ни издържа.
Въпреки трудолюбието на мама и татко, те трудно успяваха да свързват двата края. Достигнахме най-ниската точка, когато ни увеличиха наема и се наложи да се изнесем. Баща ми ни настани в хотел, където останахме няколко дни, преди да се прехвърлим в друг хотел.
Ден за ден баща ми изкарваше парите, за да плаща за стаята. Една вечер обаче не се върна навреме, така че мама ни събра багажа и ни изкара на улицата. Преди съществуването на мобилни телефони тя нямаше връзка с баща ми, нямаше и пари, така че възможностите бяха ограничени.
Нощта настъпваше и когато тя видя един блок наблизо, ни насочи натам. Изчака някой да излезе от сградата, за да отвори вратата и да можем да влезем. Изкачихме няколко етажа и тя извади дрехи от багажа ни, за да ги постеле на студените и мръсни плочки. Каза ни да легнем и опита да ни успокои. След няколко минути тишина осъзнах, че през тази нощ ще спим на стълбището, а баща ми няма да се появи. Беше ужасяващо.
Когато се събудих на сутринта, мама събираше багажа ни. Съдейки по кръговете около очите ѝ, не беше спала и за секунда. Заведе ни във военната болница, където работеше, и оттам се обади на баща ми, който беше паникьосан и съсипан от това, че е разочаровал семейството си. Останахме бездомни още няколко седмици и се прехвърляхме по хотелите.
Семейство Буузър се изнесе от Вашингтон в средата на май 1988 г. Веднага щом тръгнахме, родителите ми започнаха да обсъждат Аляска и какво може да ни предложи новото място. Те бяха невероятно оптимистични хора, които гледаха на промяната като на възможност, която да бъде уловена и оползотворена. Тяхната увереност ми помогна да насоча мислите си към пътуването и далеч от Вашингтон.
Бях едва 6-годишен и в това 10-дневно пътуване видях много неща за пръв път.
Когато фериботът потегли от Белингам към Аляска, океанският бриз охлади лицето ми. И за първи път след смъртта на Крис, мислите ми не бяха насочени към това, което оставих във Вашингтон - а към това, което ми предстоеше.
