Мрачната и поучителна история на Сара Бартман

Преди два века умира Сара Бартман - след години, прекарани в европейски "шоута за изроди". И макар че нейната история доскоро изглеждаше напълно забравена, слуховете за евентуален холивудски филм за живота на робинята внезапно предизвикаха ожесточени дебати.

Сара Бартман умира на 29 декември 1815, но тялото й остава пред погледа на хората още доста време.

Мозъкът й, скелетът и половите й органи остават изложени в парижки музей чак до 1974-та. Тленните й останки са репатрирани и погребани чак през 2002 година.

Но коя е тя?

Доведена в Европа под фалшив повод от британски лекар, тя получава псевдонима "Хотентотската Венера", а нейната история е неразривна част от срамната история на континента.

Барман е разкарвана по "шоута за изроди" в Лондон и Париж, а тълпи от европейци се събират да гледат огромното й дупе.

Днес нейното име е приемано от мнозина за символ на колониалната експлоатация и расизъм, а поведението към нея се смята за подигравка с цветнокожите и превръщането им в стока.

Твърденията, че Бионсе планира да напише сценарий за Бартман и да изиграе главната роля в него бяха отречени от представители на певицата. Слуховете обаче са достатъчни, за да предизвикат загриженост.

Джийн Бърджис, вожд на племенната група хойхой, от която произхожда Бартман, твърди, че Бионсе няма "основно човешко достойнство, за да напише историята на Сара, камо ли да играе ролята й".

Джак Девнарейн, председател на южноафриканската актьорска гилдия, обаче коментира, че създателите на филми имат "правото да разказват историите на хора, които считат за интересни и вълнуващи, и това е нещо, срещу което не бива да си позволяваме да възразяваме".

Макар да отрича каквито и да е връзки с филма, представителят на Бионсе заяви: "Това е важна история, която трябва да бъде разказана".

Животът на Бартман е бил изпълнен с огромни трудности.

Счита се, че тя е родена в Източен Кейп, Южна Африка през 1789-та. Майка й умира, когато тя е на 2 години, а баща й - водач на добитък почива, когато тя е млада девойка. Бартман става домашна прислужница в Кейптаун, след като холандски колонизатор убива нейния партньор, от който тя е имала живяло сравнително кратко дете.

През октомври 1810-та, макар и неграмотна, според историческите източници, Бартман подписва договор с английския корабен хирург Уилям Дънлоп и предприемача от смесена раса Сендрик Сезарс, в чийто дом работи, според който заминава за Англия, за да участва в "шоута".

Причината за интереса към Бартман, известна и под името Сартйе, е нейното заболяване.

Тя има стеатопигия, генетично увреждане, поради което задните й части са изключително издадени, заради натрупването на мазнини.

Това я прави обект на всеобщ интерес, когато бива показана в зала на Пикадили Съркъс в Лондон след пристигането й.

"Трябва да знаете, че по онова време е било изключително модерно и силно желано жените да имат голямо дупе, така че много хора са завиждали на онова, което тя е имала по естествени причини, без да се налага да подчертава фигурата си", казва Рейчъл Холм, автор на "Хотентотската венера: животът и смъртта на Сартйе Бартман".

На сцената тя излиза с плътно облекло по кожата с телесен цвят, носи огърлица от мъниста и пера и пуши лула. Богати клиенти плащат за частни представления в домовете си, като на гостите е разрешено дори да я докосват.

"Продуцентите" я кръщават "Хотентотската Венера".

Думата "хотентот" - сега считана за оскърбителна - тогава се е използвала от холандците за описване на националностите хойхой и сан, които заедно съставляват народа, известен като хойсан.

Британската империя забранява търговията с роби през 1807-ма, но не и самото робство.

И все пак активисти и тогава биват потресени от отношението към Бартман в Лондон.

Работодателите й са съдени за това, че в държат противно на волята й, но така и не са осъдени, като самата Бартман свидетелства в тяхна полза.

"Остава въпросът - дали тя е била заставена да го участва в подобни програми, както твърдят активистите, или е действала по собствена свободна воля?", казва Кристър Петли, историк от университета в Саутхемптън.

"Ако е била заставена против волята й, тя може да се е чувствата твърде уплашена, за да каже истината в съда. Никога няма да разберем".

"Случаят е сложен и връзката между Бартман и нейните "работодатели" със сигурност не е била равнопоставена, дори и тя да е имала някакъв елемент на избор или да е чувствала, че може да спечели нещо - материално или друго - от изпълненията си".

Холмс коментира, че шоуто на Бартман също така е включвало танци и свирене на няколко музикални инструмента, и че "изтънчената" публика в Лондон, град, в който етническите малцинства не са били редки дори и по онова време, не би стояла просто и не би я гледала дълго само заради расата й.

След делото, шоуто на Бартман постепенно губи атрактивността си и популярността си сред зрителите в столицата и тя заминава на турне из Великобритания и Ирландия.

През 1814 година Бартман емигрира в Париж със Сезарс.

Там тя отново става знаменитост, пиейки в Cafe de Paris и посещавайки партита на висшето общество.

Сезарс се връща в Южна Африка, а Бартман попада под властта на "дресьор на животни", известен под псевдонима Ро. Тя пие и пуши много и според Холмс, вероятно е използвана за проституция от него.

Бартман се съгласява да бъде изучавана и рисувана от група учени и художници, но отказва да се покаже напълно гола пред тях, заявявайки, че това е под достойнството й - тя никога не го е правила в което и да е нейно шоу.

Този период е началото на изследването на "расовата наука", казва Холмс.

Бартман умира на 26 години. Причината за смъртта е описана като "възпалително и придружено с обрив заболяване".

В по-късен момент се прокрадват хипотези, че това е станало в резултат на пневмония, сифилис или алкохолизъм.

Естествоизпитателят Жорж Кювие, който танцува с Бартман на едно от партитата на Ро, прави отливка на тялото й, преди да му направи дисекция.

Той запазва скелета й и съхранява във формалдехид мозъка и половите й органи. Тези "артикули" биват изложени в парижкия антропологически музей. Те остават там чак до 1974 година - нещо, което Холмс описва като "гротескно".

"Доминацията над африканците бива обяснена чрез науката, като съответно хойсан (хотентотите) са обявени за най-долната група в развитието на човечеството, за която се е твърдяло, че се чифтосва с орангутани", пише Наташа Гордън-Чипембиър, редактор на книгата "Образи и черна женственост: заветът на Сара Бартман".

След избирането му през 1994-та за президент на Южна Африка, Нелсън Мандела изисква репатриране на тленните останки на Бартман и отливката на Кювие.

Снимка: АP

Френското правителство в крайна сметка се съгласява и през март 2002-ра предава "артефактите".

През август същата година, Барман е погребана в Ханкий, в провинция Източен Кейп, 192 години след заминаването й за Европа.

Публикувани са няколко книги за отношението към Бартман и културната й значимост.

"Тя се превръща в пейзажа, върху който се градят многобройни наративи за експлоатация и страдание на цветнокожата женственост", пише Гордън-Чипембиър. Според нея "сред всичко това, жената Бартман остава невидима".

Дори за хората извън Южна Африка, които не познават историята на Бартман, има някои деликатни културни отправки.

През 2014-та корицата на сп. Paper показва реалити тв звездата Ким Кардашиън, балансираща чаша с шампанско върху стърчащите си задни части.

Някои критици сравняват тази снимка с рисунките на Бартман от нейните съвременници.

Снимката на Кардашиън е подражание на фотография от 1976 на същия фотограф - Жан-Пол Гуд - която показва цветнокожия модел Каролина Бомон гола, в подобна поза.

Миналата година надгробната плоча на Бартман в Ханкий бе опръскана с бяла боя, което предизвика допълнителен скандал.

Това се случи няколко седмици след премахването от университета в Кейптаун след студентски протести на статуята на Сесил Роудс, бизнесмен и политик от XIX век, обявил британците за "първата раса в света".

"Хората откриват начини за справяне с тези проблеми с течение на времето", коментира Петли. "Често тези грозни сцени от миналото, в което една или друга раса или пол са били унижени, се прикриват, но сега е времето да им направим преоценка. Важното е това да се прави по начин, който избягва дискредитиране и разглежда сериозно тези аспекти на нашето минало".