Един от най-забавните експерименти с чужденец на гости в България е да го накараме да пробва боза. Сладникаво-киселият вкус предизвиква точно две реакции - или крайна погнуса, или повторно жадно отпиване от бутилката.
Ако обаче наречем бозата "българска" пред турчин, той ще се обиди жестоко. Спор не е изключено да възникне и с албанец, румънец, сърбин или босненец.
Макар че бозата не е на нито една от тези държави - нито на България, нито на която и да е друга балканска страна.
Напитката се появява някъде в Централна Азия по технология, позната на човечеството от древността.
Азиатците са приготвяли гъста зърнена каша от наличното - ечемик, просо или ориз, и са я оставяли естествено да ферментира. Полученият продукт е бил много различен от това, на което сега казваме боза.
Бил е без никаква сладост и на границата между храна и напитка. Имал е обаче едно неоспоримо предимство - да засища и да съхранява за по-дълго ценните зърнени култури.
Възможно е номадите, които са пренасяли прадядото на бозата с мигрирането си, да са разбирали или поне усещали пробиотичните свойства на ферментиралото зърно. Не е невероятно да са ценили най-вече факта, че резливата каша е била евтина, питателна, без да тежи излишно на стомаха в по-топлото време.
Освен това всяка доза от сместа е била различна от предходната, по-кисела или по-сладникава, както и с повече или по-малко алкохол.
Когато стига до Османската империя, ферментиралата зърнена смес се превръща в сладката напитка, която обожаваме.
Афинитетът на османците диктува бозата да е от просо или ечемик, леко ферментирала, с много малко алкохол, за сметка на това сладка като десерт. В своите пътеписи Евлия Челеби описва истанбулската боза и бозаджийници като истинска култура, изградена около уж семплата напитка.
Истанбул вече се хвали с истински майстори на бозата, които до съвършенство знаят как да постигнат качествен продукт по вкуса на клиентите.
Като друга "столица на бозата" се очертава Бурса, като и на двете места сервирането е в красиви чаши, със запечен нахут и канела отгоре.
Челеби посочва, че към бозата са се сипвали и розов сироп, разнообразни петмези, мед, захарен сироп, добавяли са фурми или други запечени ядки, кардамон, карамфил.
И до днес официални рецепти из турските тефтери посочват "Сервирайте, поръсено с канела".
В България няма данни бозата да се е поднасяла толкова пищно, но се настанява у нас така, че и до днес си я имаме за нашенска.
В "Чичовци" младият подидаскал Миронов пие боза, за да "се накръви", тоест да изглежда здрав и заможен, а при Чудомир бозаджийницата се споменава като институция, наравно с кафенето и кръчмата. Може би това обяснява защо в Ориента бозата се сервира с добавки и често - с десерти като халва и баклава, а в България напитката е главен герой.
В миналото са я приемали за продукт, който заслужава самостоятелна консумация, за да се насладим максимално на вкуса.
Заедно с България за бозата започват да претендират и други балкански държави, макар че отговор на въпроса "Чия е тя всъщност?" и до днес е мъгляв.
А и какво значение има чия е точно бозата? Важното е колко прекрасно си върви с баница сутрин.
