16 април 1925 г. Велики Четвъртък. Министри, депутати, офицери и стотици граждани на София са се събрали при катедралния храм "Света Неделя" за опелото на ген. Константин Георгиев. Офицерът, депутат от групата на управляващия "Демократически сговор", е застрелян е от терористи два дни по-рано. Част от желаещите да изпратят генерала нямат възможност да влязат в църквата, затова стоят навън зад войнишкия кордон.
Около 15:20 ч. митрополит Стефан поема евангелието за началото на опелото, но малко след като започва да чете словото, проехтява силна експлозия в храма. Южната част от покрива му е взривена. Ударната вълна поваля присъстващите във вътрешността на църквата, отломките от кубето премазват множеството. Останалото е история.
"Света Неделя" се превръща в "жива гробница, с парчета от икони, разхвърляни шапки, окървавени глави - всичко застлано с кръв", както разказва пожарният командир Юрий Захарчук.
Извършен е най-големият терористичен атентат в историята на България. Това е и най-кръвопролитният акт на политически терор в световен мащаб към 20-те години на ХХ век. На място загиват над 130 души, в следващите дни издъхват и десетки от близо 500 ранени.
Броят на жертвите достига 210 души, сред които над 40 офицери, трима депутати и голям брой цивилни граждани, включително жени, пенсионери и деца.
Извършено е посегателство върху човешкия живот, но и върху покоя на мъртвите, върху символите на държавността, над сърцевината на православната църква в навечерието на Великден. Този удар нанася травма, която се превръща в повратна точка за смазаната от серията военни катастрофи България.
Актът, замислян от месеци в ръководството на Комунистическата партия, е осъществен. Само че не е постигната основната му цел - министър-председателят Александър Цанков и ръководителите на Военния съюз оцеляват по случайност.
Именно те са мишените на заговора. Мисията на атентаторите е да ликвидират политическия и военния елит на държавата - хората, които на 9 юни 1923 г. вземат властта с насилие, организират бруталното убийство на Александър Стамболийски и слагат начало на един от най-черните периоди в историята на България след Освобождението.
В тази мисия те се провалят, а цената на провала им се изплаща с живота на стотици невинни мъже и жени - включително поетът Гео Милев, журналистът Йосиф Хербст, и др. - избити само заради критиките си към режима на Цанков и захвърлени в масови гробове при последвалите "бели нощи" на репресии.
За неуспешни терористични атентати никой не поема отговорност, както ще покаже бъдещето. Никой не желае и да си спомня за тях.
Близо 3 години след терора вътрешна анкета в Коминтерна завършва с извода, че "Априлският атентат не е дело на партията, нито на целия ЦК".
Причината за изричното разграничаване не е породена от несъгласие с терора като инструмент на "революционното движение". До пролетта на 1925 г. в ЦК не се поставя под въпрос въоръжената борба, а се колебае единствено за правилния момент за действие.
След премазването на Септемврийския бунт от 1923 г. и забраната на БКП по Закона за защита на държавата, Коминтернът задава ясен, макар и предпазлив курс към въоръжено въстание в България (Москва предупреждава, че не би могла да се намеси с директна военна сила или демонстрация, защото "Съветска власт в България ще предизвика световна интервенция" по думите на Георгий Чичерин, комисар по външните въпроси на СССР).
Затова укрепването на силите на Военната организация на БКП (бойната единица на партията, създадена около 1919-1920 г.), се превръща в първостепенна мисия на местните комунистите в този период. За изпълнението на тази мисия се получава финансова, кадрова и бойна помощ от Комунистическия интернационал и емигриралите във Виена и Москва след септември '23 Георги Димитров и Васил Коларов.
Начело на Военния център в БКП застава Коста Янков - запасен офицер, потомствен войник, племенник на Райна Княгиня, носител на ордени за бойна храброст по време на войните. По ирония, Янков е и основният идеен двигател за изпълнението на атентата в "Света Неделя", от който впоследствие се разграничават всички.
Под негово ръководство структурата на ВО се разделя на няколко секции - по въоръжението, по разузнаването, по минноподривното дело, по поддържането на връзките, по четническата дейност, по терористическата дейност и др. Още преди да се появи идеята за взривяване на църквата, има нереализиран план за поставяне на адска машина в "Юнион клуб", където се събират представителите на управляващите. Този план се проваля, тъй като клубът уволнява внедрения сътрудник на Военната организация.
В крайна сметка, се стига до "увлечения и крайности", както ги описва историкът проф. Георги Наумов, автор на първото систематично изследване на историята на атентата.
Вместо Военната организация да се подчинява на Партийната, тя започва да се формира като независима единица, която понякога изпълнява "смъртни присъди" още преди да са издадени от централното ръководство. Опитва се неуспешно да въведе ред и в т.нар. четнически движения (първообразите на партизанските звена от 40-те години), в които влизат "анархисти и хора, проявяващи склонност към разбойничество". Безконтролната им дейност, довела до близо 800 покушения на представители на местните власти, също е осъдена от БКП като "отклонение", макар и със задна дата.
Ефектът от тази радикализация е предсказуем: през пролетта на 1924 г. част от членовете на софийската младежка комунистическа структура дори се обявяват против използването на "легални форми на борба", като заявяват, че са се "наситили на просвета и четене" и че "сега трябват оръжие и акции".
"Партията даде най-ценното, което имаше, на Военната организация", пише по-късно Станке Димитров с известно съжаление.
Вълко Червенков впоследствие признава: "Ние чакахме с нетърпение атентатът да стане, защото провалите идеха един след друг, партийните хора се отчайваха, викаха, че партията загива, защото не действа".
Причината за обрата в оценката за "Света Неделя" може да се потърси в последвалия вътрешен бунт срещу Георги Димитров от страна на оцелелите след 1925 г. комунисти, които го обвиняват за това, че не се е противопоставил достатъчно решително на идеята за атентата.
Официалната версия на партията е, че и Димитров, и Коларов са били против задействането й по различни причини. Димитров се е опасявал, че ще се предизвика военна намеса на Югославия, а Коларов е смятал, че в такива случаи няма абсолютна сигурност за успех и "последиците ще са пакостни за нас".
Поне двама души от софийската организация на БКП обаче оспорват тази версия. Петър Искров от Централния комитет твърди, че е прочел писмо от Станке Димитров, в което на въпроса за атентата се казва "Аз смятам, че трябва; Виктор (псевдонимът на Георги Димитров) смята, че може".
Поради страха на Коминтерна от загуба на влияние в България (а и поради страха на българските комунистически задгранични представители от загуба на влияние в Москва) се организира въпросното тригодишно вътрешно разследване по случая.
Междувременно, на софийските опозиционери се напомня, че "Авторитетът на Георги Димитров за партията е извънредно ценен и трябва да го спасим, когато той се подравя въз основа на приписвани му несъществуващи действия". Подчертава се и че "от положението на Виктор (Г. Димитров) зависи и положението му в Интернационала".
Фактите показват, че внасянето на взривни материали в тавана на "Света Неделя" започва през януари 1925 г. и продължава на равномерни интервали без прекъсване до деня на атентата през април. Точно в този период членовете на ЦК не успяват да проведат нито една обща среща в пълен състав, за да гласуват явно "за или против" - до такава степен е разстроена цялата им организация заради поредица от разкрития на нелегални структури.
Един ден преди атентата, на 15 април президиумът на Коминтерна в Москва прави поредна рекапитулация на състоянието на българското движение и препоръчва "поврат" във военния курс и пренасочване на силите към "задоволяване на ежедневните нужди на партията под формата на самоотбрана, защита на демонстрациите; разконспирираните членове да заминат зад граница и да бъдат заместени от други".
Твърде късно - писмото все още пътува, когато покривът на "Света Неделя" е вдигнат във въздуха с експлозив.
Истината за взетите решения по време на заговора е изгубена заедно с живота на самите заговорници.
До 1 май 1925 г. полицията ликвидира почти всички идеолози на атентата - включително ръководителя на Военния център Коста Янков и неговия първи помощник Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков).
Съдът издава смъртна присъда на Марко Фридман, който не се включва пряко в провеждането на атентата, но е арестуван като член на Военната организация, завеждащ нелегалните връзки с провинцията. Фридман е обесен публично заедно с един от укривателите на нелегални активисти и с клисаря на "Света Неделя" Петър Задгорски - единственият "пряк" участник в организирането на терора, който стига до съд.
Ръководителят на църковната прислуга в митрополитския храм е симпатизант на Комунистическата партия и сам предлага услугите си на Военната организация. През декември 1924 г. той им разрешава да ползват таванските помещения на църквата. Първоначално като таен склад за военни провизии, а впоследствие и като локация за изпълнение на терористичния акт.
Задгорски се съгласява да сътрудничи при взривяването на "Света Неделя" срещу даденото му обещание, че "ще бъде прехвърлен зад граница и че на семейството му ще бъде обезпечена издръжката". Вместо да бъде изтеглен с автомобил от местопрестъплението обаче, клисарят е принуден да се укрива в квартирата на друг член на нелегалната организация, докато поръчителите му вече са избягали от България. По-късно Задгорски сам се предава на полицията.
Нито един от реалните извършители на атентата не е заловен от полицията на Цанков.
Петър Абаджиев - ръководител на централната терористическа група на Военната организация (ВО) на БКП - е човекът, който внася пакетите с взривен материал между януари и март 1925 г. Той избира и подходящото място за поставяне на бомбата. Първоначалният му план дори включва идеята да внесе снаряди за допълнително усилване на поражението след детонацията, включително да вкара и бутилки със сярна киселина за обгазяване на жертвите. Непосредствено след бомбения атентат Абаджиев успява да се скрие в района на Витоша, а през юни бяга в Югославия.
Съучастникът му Димитър Златарев също бяга зад граница и продължава кариерата си в Съветския съюз.
22-годишният Никола Петров ("Васко"), който запалва фитилите на пакета с експлозиви в "Света Неделя", се укрива в София до 10 май 1925 г., когато с още няколко души успява да премине в Югославия, впоследствие и в СССР. "Спасението" на Златарев и Петров е само временна илюзия. Двамата са арестувани и загиват при Сталинските репресии през 30-те години.
По същото време в СССР е екзекутиран и Петър Искров - човекът, който си позволява да постави под съмнение позицията на Георги Димитров след провала на атентата.
Станке Димитров, който е осъден на смърт задочно от софийския съд на 11 май 1925 г. и който първоначално дава своя глас "За" атентата, така и не се връща в България. Загива при самолетна катастрофа две седмици преди преврата през 1944.
От преките участници само Петър Абаджиев успява да доживее 9 септември. Идва в България с новата власт, но умира през 1948 г. при тежка автомобилна катастрофа в София.
Най-интересна се оказва съдбата на Тодор Павлов - последния човек от ЦК, с когото разговаря Коста Янков в нощта преди атентата. Павлов отива на срещата по поръчение на колегите си с идеята да разубеди офицера и да го накара да отложи намеренията за взрив на храма. Твърди се, че ръководителят на Военния център се възмутил от "тая безхарактерност и страх от действие", но обещал да спре. Дали е действал на своя глава или не? Втората версия, която се появява и в разследването на Коминтерна, посочва, че самият Тодор Павлов е променил мнението си в спора с Янков и в крайна сметка е дал своето изрично съгласие за извършването на атентата.
Павлов е арестуван на 23-24 април 1925 г. и е осъден на 12,5 г. затвор. През 1929 г. обаче получава амнистия и е пуснат на свобода. Прекарва няколко години в СССР, връща се отново в България, а от 1941 до 1943 г. е вкаран в лагери. На 9 септември 1944 г. обаче Тодор Павлов взима реванш - назначен е за регент на Царство България. Година по-късно е избран за академик, после за народен представител, член на ЦК на БКП, член на Политбюро, член на президиума на Народното събрание, председател на БАН в продължение на 15 години и ръководител на Института по философия към Академията на науките до смъртта си през 1977 г.
Защо дори след 1944 г. БКП не желае да си спомня за случилото се в църквата "Света Неделя" в детайли?
Може би заради разделението, деморализацията и изключително тежките наказателни акции в реакция на терора? Или заради осъзнатите "увлечения и крайности"?
Първият професионален опит да се разкрие историята на взрива в "Света Неделя" се случва в самия край на тоталитарния режим в България, чак през 1988 г. Авторът му Георги Наумов сам признава неприкритата "нагласа към въздържаност" на българските историци, които са оставили това трагично събитие като бяло петно на фона на иначе подробно изследваните т.нар. "форми на политическо противоборство" на БКП преди и след взрива на катедралата.
Тази празнота в научния интерес и оскъдните запазени документи се оказват благодатна среда за появата на всевъзможни конспиративни теории, които прехвърлят вината за атентата на разнообразни фактори - на английското и френското разузнаване (службите на победителите от Голямата война), на югославските опити за дестабилизация в България, на цар Борис III, който закъснява за опелото на генерала и чува грохота на атентата пред входа на Двореца си, на бившия военен министър ген. Никола Жеков, който се опитва да свали от власт "кръволока" Александър Цанков и т.н.
Мотиви за съучастие в сложен (едва ли не самоубийствен) заговор се приписват дори на самия министър-председател Цанков, който оцелява като по чудо в разрухата на храма.
Мнозина търсят обяснение - ако не оправдание - за действията на атентаторите заради тоталната криза в следвоенна България, оставена без адекватни военни и полицейски сили след Ньойския мирен договор от 1919 г., потънала в огромни дългове, заобиколена от враждебни съседи и току-що преживяла тежък военен преврат, двукратна въоръжена съпротива от страна на земеделското движение и на комунистите при Септемврийското въстание, попаднала в разгара на безпощадна чистка между групировките във ВМРО.
Други търсят причините за тази безпрецедентна ескалация в политическата слабост на Цанков, в готовността му да прикрива всяко следващо показно убийство на опозиционер с оправданието, че всичко се прави в името на "спасяването на държавата". Прокарват и изкуствени паралели между правителството на професора по икономика и бивш ректор на СУ, и ранните акции на Мусолини и Хитлер.
Други се вглеждат в притворната и колеблива позиция на цар Борис III, който на 29 години дава санкция за преврата срещу Стамболийски, а на 40 г. вече суспендира Търновската конституция и въвежда личния си режим. Или в политическите процеси, настъпващи в цяла Европа, които неизбежно ще доведат до повторение на световната война.
Причините могат да се открият и в радикалната външна намеса в лявото движение в България, която пали брутални обществени пожари, но отказва да носи историческа отговорност за това, че при гасенето им са погубени хиляди невинни човешки животи.
Най-трудно и болезнено остава да се обясни как доскорошни братя по оръжие от фронта, герои и носители на медали за храброст и патриотична доблест, се оказват от противниковите страни на кръвопролитна, необявена война между българи и българи.
Както ги описва пресата от времето на атентата - "Деца на едно болно време и на един онеправдан и обезверен народ, подсъдимите ни интересуват не толкова като злодеи, колкото като физически оръдия на тая световна конспирация".
