Мъжът, който почти стана български княз

Един от законите на историята е, че там спекулации, започващи с "ако" не са позволени. И все пак подобно нещо е неминуемо за всеки, който гледа на събитията от миналото не просто като на отделни дати и факти, а като на парчета от по-големия пъзел на политиката от конкретния период.

На 29 октомври 1886 г. българското Третото Велико Народно събрание взема едно решение, което към конкретния момент изглежда решаващо и от ключово значение за бъдещето на страната. За добро или за лошо това решение не просъществува повече от 14 дни.

Няколко месеца по-рано в страната група русофилски настроени офицери организират държавен преврат, с който принуждават княз Александър I Батенберг да абдикира от трона и замине в изгнание. Въпреки бързия контрапреврат и връщането на княза в България той се вижда принуден все пак да се откаже от престола.

И Русия, и Германия са против той да остане княз и така Александър I Батенберг заминава в изгнание, противно на настояването на премиера Стефан Стамболов и желанието на по-голямата част от армията и на народа. Страната е поставена пред задачата да си търси нов владетел.

Така в средата на октомври в Търново е свикано Третото Велико Народно събрание, чиято цел е да избере кой представител на европейското аристократично семейство да заеме българския престол.

Русия е прекомерно ясна в предложението си - бившият княз на Мегрелия, малкото грузинско княжество, Николай Дадиан. Той дори е приет от Високата порта, въпреки че "равнището му на знатност" определено не е достатъчно за България. На фона на продължаващото противоборство на международната сцена между Русия и Англия по темата, българският политически елит се спира на датския принц Валдемар.

Кандидатурата му е гласувана на 29 октомври 1886 г., а за събитията около избора му и за дискусиите около него Симеон Радев пише:

„За Валдемара той (Стефан Стамболов - бел. р.) обясни, че бил принц от много висок род, шурей на царя, брат на английската кралица и на гръцкия крал, и че с личните си качества той давал всички гаранции за бъдещето на България. Стамболов не скри, че Русия може да не одобри тоя избор. "Но все пак тоя избор трябва да стане, заключи той, за да покажем на Русия своите чувства и на Европа - своята умереност." След Стамболова говориха неколцина оратори. Сетне се дигна Захари Стоянов. Предполагаше се, че от него, фанатичния привърженик на Батенберга, ще се яви най-голямото противостоение, но той бе склонил вече на жертвата, която искаха събитията. Той почна с историческото изречение "Le roi est mort, vive le roi" ("Кралят е мъртъв, да живее кралят!") и свърши тъжно. В единадесет часа вечерта събранието се разотиде, като се установи единодушно върху избора на Валдемара."

Изборът е изненадващ за цялата европейска общност, макар и да е повече от подходящ.

Валдемар Датски е син на датския крал Кристиан IX, брат на британската кралица Александра Датска, на гръцкия крал Георгиос I и на руската императрица Мария Фьодоровна. Женен е за френската принцеса Мария Орлеанска, дъщеря на херцога на Шартър и племенничка на формалния наследник на френската корона. Връзките с толкова много кралски династии и най-вече с Руския царски двор са ключови.

Години след това за него ще се говори като за една от най-уважаваните аристократични личности. Решението първоначално е прието и от представителите на Великите сили, сред които английския, френския и др. посланици.

Въпреки любопитното решение на Великото народно събрание самият датски принц дори и не подозира все още, че е избран за български княз. Оттук започва корспонденция между българското правителство, младия принц, неговия баща датския крал и руския императорски двор.

За Валдемар от ключово значение е одобрението на руския император за престола на България. Такова обаче така и не идва.

Отговорът на запитването на датския крал Кристиан IX. "Императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в сегашния му състав" гласи част от отговора на Русия по темата.

Императорът е в обтегнати отношения с правителството на Стамболов заради антируските му настроения. Това слага прът в спиците на българските надежди за "княз Валдемар Български".

Тук идва и ред на въпросите - какво ли щеше да стане, ако младият Валдемар, който никога не е показвал някакви особено големи амбиции да управлява, беше заел българския трон? Определено историята щеше да е различна.

Най-малкото неговата съпруга принцеса Мария Орлеанска определено пази своя пламенен френски национализъм и работи неуморнно за поддържане на френската кауза на фона на оформящото се противопоставяне между Антантата и Централните сили. Това, в условията на Балканските войни и на Първата Световна война, би било от значение.

Паралелно с това Фердинанд I, който става български владетел като един компромисен вариант след Валдемар, изиграва решаваща роля за влизането на България в Междусъюзническата война.

А за капак на всичко Фердинанд се ползва и с далеч по-малко уважение от датския принц, което на моменти изиграва лоша роля за външната политика на страната.

Същевременно обаче Валдемар избягва кралския двор и дворцовия живот като цяло и прекарва по-голямата част от времето си, кръстосвайки моретата, отдаден на военната си кариера. На него просто сякаш не му е писано да бъде монарх.

Освен за български княз, той е канен и за крал на Норвегия, но поради международния натиск така и не слага корона на главата си.

В историята той остава като "вуйчо на крале", уважаван и обичан представител на европейската аристокрация, който е отдаден преди всичко на кариерата си и на жена си. А когато тя внезапно умира през 1909 г. едва на 44 години, сърцето на принца е разбито и така и не успява да я преживее съвсем.

Дали той би бил по-добър монарх за България може само да се предполага. Историята обаче ще го запомни като честен, смел и уважаван човек.