Четири балерини и един черен лебед

Александра Дрангажова (ансамбъл и соло), Катерина Петрова (прима балерина), Венера Христова (солист) и Боряна Петрова (прима балерина) са част от трупата на Софийската опера и балет. Всяка от тях вижда балета по свой собствен начин, но и за четирите той е цял един живот.

Между репетиции от сутрин до обед, спектакли всяка вечер, пътувания в чужбина и участия във фестивали, балерините са научили важните уроци в живота и са създали свой свят, който е с една идея по-красив от онзи, ежедневния, който принадлежи на другите хора.

Те са втората двойка в нашата поредица "квартети", част от кампанията на Ауди #излез. Освен че излизаме заедно от клишето на познатите лица, показваме и че да работиш в екип е сложно занимание, което изисква особена настройка на духа и механика на мисълта.

Танц с кола - това вече е предизвикателство за балерините.

Пред грацията на момичетата застава мощта и класата на новотo Аudi A8 - нашият черен лебед.

Облечени в пачки от любимите си представленията, те са сияйни като порцеланови фигурки. Топли в общуването, загрижени за всяка линия в позата на пръстите и палците, момичетата се носят по асфалта и изпълняват сложни комбинации и движения. И сякаш започваш да чуваш звуците на „Лебедово езеро" в ушите си...

Александра Дрангажова (Аля): Трепет и удовлетворение

Александра Дрангажова е отгледана буквално в сградата на Софийската опера. Израснала в семейство на балетисти, тя е пленена от пищността на това изкуство още като малка.

Палците са нейните кукли. „Обувах ги и се разхождах наперено с тях. Бяха ми големи и се забавлявах така. Обожавах да гледам как трупата се приготвя за спектакъл. Стоях зад кулисите тихичко. Гледах и мълчах. Накрая реших - ще бъда и аз балерина".

Александра е приета в Националното училище за танцово изкуство в 4-и клас. Учи година в Германия в балетно училище, но се връща в България, където направо е приета в Операта.

„Това е мечтата на всяко дете, което танцува - да е постоянно на сцената".

Избира България, защото й е мила и скъпа.

Балетът пътува много - по цял свят, близо и далеч. След сцените с наклон на Италия (бел. ред. - театрите са строени така, че публиката е ниско, а балетът - високо, за да се вижда по-добре), идва ред на звездната сцена на Болшой театър, където трупата ще играе през май.

„В Италия публиката е различна от българската. У нас зрителите аплодират в паузите, а там изчакват самия финал. Ние сме свикнали на българските реакции", разказва Александра.

Аля се връща в началото на кариерата си: „Когато започнах да танцувам в Операта, невинаги имаше толкова много хора, но в последните 7-8 години няма билети. Страшно много публика имаме".

И тя, и останалите й колеги живеят, за да танцуват.

„Затова го правим - за най-страхотното и невероятно чувство, което един артист може да изпита по време на спектакъл. Излизаш на сцената и винаги има една такава тръпка като влюбеност. Остава в корема докато се отпуснем и постепенно, пред смълчаните лица вторачени в нас, започваме да изпълняваме партиите. Падат бариерите и накрая всички ръкопляскат"

Разбира се, понякога има и гафове. Разказва ми история за нейна колежка, която забравя да махне загряващите си калцуни и излиза с тях на сцената.

„Случва се и да се хлъзнеш, да забравиш някой път нещо, но сме научени как да реагираме. Ако си сам е по-лесно. Ако си в ансамбъл - ни учат да следим винаги, да гледаме и реагираме бързо в дадена ситуация. Аз съм част от ансамбъла от над 10 години, но играя и доста сола".

Солото е нещо като привилегия за балетистите. Ръководството решава коя е ролята за всеки. А изпълнителите дават всичко от себе си, като често се случва солисти да влизат в ансамбъл или обратно.

„Едно цяло сме, като механизъм", казва Аля. Тя е носителка на първа награда от Националния конкурс „ Анастас Петров" и в Япония достига до полуфинали на балетен конкурс. Явява се и сама, и с партньор.

Представя роли от „Спящата красавица" и вариации от „Дон Кихот", „Жизел" др.

По време на снимките с новото Audi A8 я подлагаме на бърза блиц-анкета:

Без какво не може една балерина в ежедневието си?

Без време за почивка. Изтощаваме се много и физически, и психически. От разходка имаме нужда, от разнообразие и кино. Нормалните човешки неща.

Какво те ядоса последно?

Не може да махнат преподаването на пиано в балетно училище. За нас музиката е важна, ние я слушаме всеки ден. Учат ни на музикалност от малки.

Черен или бял лебед?

Според настроението ми.

Филмът „Черният лебед" е... ?

Преекспониран е за публиката. Злобата и завистта са в повече. Ние сме много сдружен екип и сме добри хора, разбираме се много добре. Няма такива чак драматични сцени.

Какво да гледаме?

Всичките спектакли ги обичам и препоръчвам - „Лебедово езеро", „Дон Кихот", „Спящата красавица". Нашият репертоар е много голям. В България всички класически, големи балети са запазени в репертоара ни. Нещо, с което малко трупи в света може да се похвалят.

Кое е най-важното за една балерина?

Да изглеждаме добре, да се пазим, да се съхраняваме и най-вече да сме здрави. Не можем да си позволим много да се разболяваме (смее се).

Има ли изкушения?

Не прекаляваме с нищо, всичко при нас е модерато.

Музика?

Корейска много обичам. Азиатците ми харесват като нация, интересни са ми, гледам дори корейски филми.

Венера Христова: Преодоляване на себе си

Животът на Венера Христова е като филм. Пристига в София с голям куфар от Ловеч, когато е на 9 години. Живее в общежитие към балетното училище. „Приеха ме с доста ниска оценка. Майка ми се е чудила дали изобщо да ме пусне на 9 години в София.

Бях ходила на уроци в една школа, където е силно да се каже, че танцувах истински балет. Имахме десет дена подготовка преди изпита - учиха ни позициите на краката, беше ми различно и сложно и трудно. Не осъзнавах точно какво се случва. В 8-и и 9-и клас вече ми беше приятно. Научих се да преодолявам себе си, тялото, психиката."

След 12-и клас на последния изпит директорката на Софийската опера я кани да се яви на кастинг. Вече 7 години е част от трупата.

„Да запазиш тялото си е важно, но отвътре трябва да ти идва и ролята на сцената. Да го изживееш. Не всеки успява да го изрази от дъното на душата си, а публиката това вижда. Защото някои от хората не разбират от балет и ги докосваш с душевността си. С емоцията".

Когато става част от балетния ансамбъл, мечтае да изиграе героинята Гамзати от спектакъла от Л. Минкус.

Преди две години й позволяват да я изпълни. „Това е една моя осъществена мечта. Гамзати има па-дьо-дьо (танц за двама, в който се показва техника), разделено на 4 части. Адажио - където мъжът и жената танцуват, след това вариации - мъжка и женска, и кодата (край). Почти нищо не си мислех във времето преди да изляза на сцената. Интересното бе, че не бях притеснена. Само си мислех да съм спокойна и да съм усмихната, защото самата ми героиня - принцесата Гамзати е много величествена. Повтарях си на ум: „Аз съм най-красивата, дъщерята на раджата..." Като излязох за всяко движение се следях поотделно- например ако ми е казано ръката да е по-висока..."

Казва, че солистите, прима балерините и ансамбълът не могат едни без други.
„Солистът не е така впечатляващ сам, както е, ако танцува с ансамбъл", казва Венера. За нея е чест, че е успяла да стане солистка в българската трупа.

Балетът ми се случва като съдба в родината ми - какво по хубаво? Всеки иска максимума от себе си - да работиш, да се надграждаш, затова и оставаме тук и го постигаме".

Разказва и за свой гаф на сцената.

„...Преди време в парка на Военната академия играхме „Лебедово езеро". Заваля дъжд след първо действие, но понеже публиката иска да изгледа целия спектакъл, чакаха да спре. След паузата трябваше да излезем отново, но сцената беше мокра. Започна второ действие и аз трябваше да изляза първи лебед - излязох и паднах по очи, защото много се пързаляше. Това ми е ярък спомен. Ядосах се, дорева ми се, макар че публиката веднага започна да пляска, да ме подкрепи. Изправих се и продължих"

В бързите ни въпроси ще разберете може ли една балерина да прави шпагат.

Какво те питат най-често, като чуят, че си балерина?

Можеш ли шпагат - да-а-а, мога! В последно време вече се въздържам да демонстрирам, но като ученичка показвах.

Кое е най-тежкото в тази професия?

Да се пребориш със себе си. Защото има дни, в които не искаш да излизаш на сцената, но тези 1000 човека, които ще те гледат, тях това не ги интересува. И ти трябва да се пребориш с мислите, чувствата и проблемите си, да излезеш и да бъдеш на ниво, да им дадеш това, за което са дошли. За мен е най-трудно да играя без настроение. Иначе като се наложи, първите няколко минути си повтарям, че просто трябва. Напъвам се да съм в образ и после то само тръгва и става лесно.

Най-голямото постижение?

Наградата ми на Варненския конкурс - стигнах до трети тур. С моя партньор взехме награда за двойка, а аз и награда за артистичност от Фонд „Нина Кираджиева". Това е първият балетен конкурс в света, с много тежък регламент, общо взето няма друг такъв. Затова е моя гордост.

След 10 години...?
...Се надявам да е продължило развитието ми в балета. Мечтая да съм прима балерина. На този етап още не си го визуализирам в реалността, има още много, преди да мога да си представям да стана прима, още път да извървя.

Хубавото в репетициите е?

Различното. Хубавото е, че всеки ден е различен. Веднъж споделих с колега: „Искам да работя нещо обикновено". Той ми каза: "Представи си, че продаваш билетчета за градския транспорт, в една и съща будка всеки ден. Кочанът - все същият. Всеки път със 100 билетчета. А ти не си доволна, че няма един ден с друг еднакъв. Така животът минава по-лесно".

Не можеш без?

... Подкрепата на човека до мен и на приятелите ми. Защото балетът е субективно изкуство - има хора, които не те харесват и не са доволни от работата ти. В тези моменти близките казват най-хубавите думи. Не мога и без тишина и спокойствие, нужни са ми да презаредя.

Боряна Петрова: Дисциплина и ниво

Ролята на Медора в балетния шедьовър „Корсар", поставена от руснака Елдар Алиев (директор на Приморската сцена на Маринския театър във Владивосток) у нас, носи на балерината Боряна Петрова най-голямата награда. Тя идва при нея през декември м.г., когато е повишена в прима балерина.

„Този сезон е много специален за мен, защото танцувахме в тази изключително красива и много приятна за изпълнение премиера на балета „Корсар". Това е негова нова версия. Имах три роли в този балет. Главната на Медора е сред тях.

След като я изпълних за първи път, поклоните минаха и завесите бяха спуснати, пристигна като всеки път и директорката Сара-Нора Кръстева. Поздрави ни и ми съобщи новината. Не очаквах това да се случи. Бях изключително щастлива. Голямото признание за всичкия труд, който съм положила.

Боряна е родена в София и като дете мечтае да стане лекар. Започва да танцува модерен балет още в детската градина. Преподавателката й отива при родителите й и казва, че Боряна носи заложби за класически балет. Записват я в школата на Красимира Колдамова, учи и при Елена Игнатова една година класически балет. Следва явяване на изпити за балетното училище.

„Явих се, без да храня надежди, но ме приеха и така започна пътя ми в балетното изкуство. Никога не съм мечтала да бъда балерина, но много заобичах изкуството и имах нуждата да продължа да го правя. Балетът е целият ми живот - или поне 90% от него. Всеки ден сме в Операта, пътуваме с ансамбъла, играем спектакли.

В момента съм се отдала изцяло на професията си. Мечтая си да продължавам да танцувам. Да имам нови роли, предизвикателства, с които да се опитвам да се справям. За момента ми се танцува. Сега сме само изпълнители, но има и други професии, свързани с балета - педагог, репетитор , хореограф, балет майстор.

Идва моментът, в който може вече да правиш хореографията, която изпълнителите да танцуват за теб, не да си просто артист. Не казвам, че е лесно, но има и други полета за изява в това изкуство. На мен засега ми е рано"

Без какво не можеш?

Без залата и спектаклите. Ние имаме нужда да излизаме често на сцена, защото това работим. А и получаваме удовлетворение от всичко това. Искаме и да радваме публиката ни.

Най-голямата сцена, на която си била?

Може би тази на Маринския театър в Петербург, понеже учех в Академията „Ваганова" и съм изключително благодарна на моите родители, които ми помогнаха, понеже нямах стипендия. Беше голям урок, опит и преживяване за мен. Научих много в Центъра на балета - Русия. Имах 6 месечен стаж и във втория по големина Михайловски театър в Петербург. А сега през май ще играем „Корсар" в Болшой театър.

Това е голям отговорност, на такава сцена трябва да се представим на ниво.

Когато не си в операта, къде излизаш ?

Обичам да се разхождам навън и да чета книги. Би ми се искало да чета повече. Завърших руска филология в Софийския университет и се опитвам да си поддържам езика, защото се забравя. Семестриално завърших магистратура „Балетна режисура" в Консерваторията в София.

Бих искала един ден да работя и това. Тепърва ще подготвям и дипломна работа, но трябва да отделя време за нея, не трябва да отлагам нещата. Може би някой ден и аз ще съм на мястото на режисьора.

Ако можеш да заминеш някъде?

Мисля, че бих искала пак в Петербург, много красив град. Липсва ми.

Когато разберат, че си балерина те питат...?

Ако не са много запознати с нашето изкуство - за диети и за умора. Понякога чувам коментари - какво толкова, нещо подскачат там по сцената - това не е професия, това не е изморително. Всъщност е свързано с голяма доза труд, отдаване, което е необходимо и не е само физически труд.

И интелектуално трябва да се развиваме, защото ние изпълняваме спектакли. Не сме на сцената просто да изпълним набор от движения, нещо като гимнастика. Трябва да пресъздадеш на публиката дадения образ. Не само да си контролираш тялото.

Колко е важен текстът за балета?

Трябва да си запознат с произведението, по което е създаден балета, за да знаеш какъв образ градиш, за да се потопиш в него, за да предадеш максимално историята на публиката и тя да ти повярва.

Мит ли са строгите диети?

Всеки се стреми да е в добра форма, но определено не гладуваме. Необходима ни е енергия. Не сме само на ябълки. Обичам шоколад. С него прекалявам, любим ми е.

Балерините правят най-добре...?

Прическите си. Специалистки сме в коковете. За партия и соло - има гримьори, перукери. Но ако няма време, всяка може да си прави прическата и грима сама. Достатъчно разбираме как това трябва да се прави.

Катерина Петрова: Чиста любов и дълбока тъга

С две награди от балетния конкус „Анастас Петров" - отличена в младша и старша възраст, Катерина Петрова е от онези жени, които могат да се разплачат от радост, но и да са твърди като стомана едновременно. За себе си казва, че не е конкурсен тип и се старае да е винаги в кондиция и на висота в танца.

„Да си прима балерина е колкото пълно щастие, толкова и отговорност. Извеждаш целия спектакъл и не може да позволиш нещо да не е изпипано докрай. Трябва да изградиш целия образ от нулата до целостта му. Само така можеш да предадеш емоции на публиката и тя да съпреживее с теб, да се потопи в спектакъла на това приказно изкуство."

Казва, че печели хората с искреност. Прима балерина е от 2013 година, но още през 2010 година започва възходът й с първата главна роля в „Спящата красавица". Оттам започват да й дават все повече солистични и първи партии.

Първоначално започва с художествена гимнастика още в училище. Впечатлена е от движенията с краката и хвърлянето на уредите във въздуха. Там учат и балет, а учителката й забелязва талант.

„Приеха ме в балетното училище, но ходех паралелно и на художествената гимнастика до осми клас. В един момент стана невъзможно да съчетавам и двете. Избрах балета - той ме заплени", казва Катя.

Спомня си първото си соло. „Стомахът ми беше на топка!". После идва и първата премиерна роля в „Спящата красавица" и тогава учителката, която ме подготвяше - Евгения Кръстева ми каза: „Ама момиче! Дишай. Ти не дишаш". Не можех"

Вълненията преди спектакъл остават, но с времето и опита се научаваш да ги контролираш.

„Мога да кажа, че влагам много емоция в това, което правя. Надявам се, че се вижда и оценява. Например в балета „Баядерка", един много любим мой спектакъл, където можеш да покажеш много чувства - от най-чистата любов до най-голямата мъка.

Героинята умира във второ действие, после се превръща в сянка, която трябва да се носи по сцената, а не да стъпва. Мога да кажа за себе си, че с тази си емоционалност се отличавам. Защото движение само по себе си всеки може да научи и изпълни. Колкото повече знаеш за самия образ, толкова по-лесно се сливаш с него."

„Доволна съм много от това, което ми е случва в живота. Репетиците понякога натежават, но като видиш пълен салон на крака, всичко се осмисля. Целият труд се оправдава. Струвало си е. Има много болка, сълзи и драми - психически е много тежко, но не бих правила друго".

Докато ми говори с отработено движение вдига крака си почти до брадичката, за да си оправи обувката.
„Свикнала съм да ме гледат странно. Понякога в някое заведение така ме болят краката, че си събувам обувките или си ги вдигам някъде, да се раздвижа и всички се обръщат, но не се усещам", смее се балерината.

Често те питат?

Дали съм балерина. За абитуриентския ми бал ми предложиха една „точно за мен" - с корсаж и тюл надолу. Като нашите Шопенови рокли, с които танцуваме. Отвърнах, че всеки ден нося такава и искам нещо различно.

Хората не знаят за балерините...

Не предполагат, че зад тази лекота и ефирност, която виждат на сцената, се крие дълъг процес на подготовка, понякога свързан с доста физическа болка и умора. Например в „Лебедово езеро" много се натоварва левия крак, на който се извършват много движения.

В един момент искаш да си сложиш друг ляв и да продължиш (смее се). Но ние сме научени на такава дисциплина, че стискаме зъби и продължаваме напред. Колкото и да боли. На турнето имах проблем с единия пръст на крака, беше се подул много. Но изтърпях. Пих какво ли не - аптекарките са ни първи приятели, ние сме половин лекари.

Новините

Най-четените