Даниел Алфредсон: "С това си изкарвам прехраната - разказвам истории"

Ако не сте чели, то поне сте чували за книжната трилогия "Милениум" - поредицата шведски трилъри от писателя Стиг Ларшон, в които той среща читателя с двама необичайни детективи - компютърната специалистка Лисбет и журналиста Микел Блумквист.

Книгите от "Милениум", издадени у нас от изд. "Колибри", отдавна вече има и филмови адаптации. Но преди Холивуд да се опита да прави американски версии, с които така и не сполучи, шведски кинотворци пренасят историята на голям екран. В главната роля е Нуми Рапас, която след това се превърна в звезда.

Двойно по-важна е ролята на хората не пред камерата, а зад нея. Режисьор на втория и третия филм - "Момичето, което си играеше с огъня" и "Взривената въздушна кула", е шведът Даниел Алфредсон.

Алфредсон е в България по покана на кино-литературния фестивал CineLibri 2019, а неговият филм "Смъртта на един автор" е част от фестивалната програма.

"Смъртта на един автор" отново е създаден по книга и по точно - по разказ от сборника "Intrigo" на писателя Хокан Несер. Трилър за изчезнала съпруга и роман на популярен писател, чиито страници започват да се превръщат в реалност.

Повече за книгите, киното, преплитането на двете, стрийминг услугите и американските римейкове - разговаряме с Даниел Алфредсон.

Г-н Алфредсон, от "Розана" (1993 г.) до "Смъртта на един автор" (2018 г.) Вие сте режисирал редица филми, създадени по книги. Какво Ви привлича към възможността да адаптирате роман на голям екран?

Ако трябва да съм честен, бих желал просто да прочета фантастичен оригинален сценарий, но такива не се срещат толкова често. Даже са рядкост. Но книгите… все още можеш да откриеш книга като [тези от трилогията] "Милениум" например, по две от които направих филми – не бях чел нищо подобно, нито бях попадал на сценарии като тях. Разбира се, искаш да разкажеш и добра история. С това си изкарвам прехраната – разказвам истории. А някои от историите от книгите са интригуващи и искаш и да ги видиш [на екран].

Но когато адаптирате роман, сте изправен пред въпроса на кого да останете верен. Как е във Вашия случай – на писателя ли сте верен, или на самия себе си и собствената си визия за историята?

Зависи, разбира се, но винаги се опитвам да приобщя писателите към разработването на сценария, защото могат да им хрумнат идеи, които са добри. Заради това винаги се опитвам да ги държа близо до проекта, поне докато не започнем да снимаме. Не знам дали отговорих на въпроса (смее се). Опитвам се да остана верен на историята. Аз я разчитам – надявам се, по начина, по който авторът мисли за нея, или по който публиката мисли за нея, но трябва да бъдеш верен на собствената си визия.

Как гледате на този тип проекти – дали филмът по книга е някакъв вид продължение на самата книга, или са две различни произведения на изкуството?

Те са различни произведения на изкуството. И когато говоря с писатели, обикновено им казвам: "Ти си написал книгата си, това е твоето произведение. Филмът си е филм". Разбира се, някои неща от книгата изчезват – мислите в книгата ще са диалог във филма и пр. Заради това мисля, че поне за писателя е много по-лесно да реши: "Това е моята книга, филмът си е на Даниел", защото няма как да направиш [адаптация] на 100 процента. Невъзможно е. Винаги съм си мислел, че що се отнася до актьорите, до това какви дрехи носят, до локациите, единственото нещо, за което може да си сигурен е, че няма да са същите като в главата на писателя. През годините, докато съм работил с книги и авторите им, обикновено, когато имам идея за актьор, изпращам [на автора] негова снимка. Просто за да…

Да потърсите мнението им?

Това не е основното нещо. По-скоро да свикнат с [актьора] – "Това е моят герой, ето така изглежда. Ето как се облича, ето къде живее, това е къщата". Опитвам се да им го покажа. Защото в главите им техният протагонист не изглежда така, не е облечен така, не живее в такъв апартамент, но ако успея да ги убедя, че може да бъде и по този начин, след известно време имам увереността, че мога да направя и по-големи промени.

Имало ли е автор, който да не е съгласен с Вас?

Понякога съм имал дискусии. Специално с Керстин Екман, направих няколко филма с нея, имаше един конкретен, в който имаше няколко сцени с деца в семейството. Тя каза: "Това няма да проработи. Няма да намериш деца, които да са толкова добри. Това ще съсипе цялата история". Аз й отвърнах: "Остави ме да го заснема. Да ги намеря, да го направя и по-късно ще видим". Така и направих. Монтирахме филма и я заведох в монтажната, за да й го покажа. Казах й: "Гледай и ми кажи дали все още мислиш, че не мога да се справя". Тя беше толкова доволна след това! Така че понякога има различни мнения, разбира се, но трябва да намерите решение.

"Смъртта на един автор" вече беше излъчен в България като част от CineLibri 2019, предстоят още прожекции. В конкретния случай със "Intrigo" какво в книгата Ви заинтригува, че да пожелаете да направите филм по нея?

Мисля, че Хокан Несер, авторът на тези разкази. Винаги съм го харесвал като автор, мисля, че използва красив език. Не бих казал, че са стандартни трилъри, но има някакъв вид съспенс между персонажите. И винаги в героите му има психологическа дълбочина. Това е, което наистина харесах в неговото писане.

Бен Кингсли в "Смъртта на един автор" (2018 г.)

Вие също така сте работили по сценария на филма. Какви са най-големите трудности, когато се опитвате да адаптирате история?

Мисля, че зависи от проекта. Някои истории са по-лесни от други. Трябва да си много смирен, когато адаптираш книга. Работя с жена си, тя е сценарист, и с нея винаги се опитваме да определим кое е нещото, което наистина харесваме в дадена история, кои са основните сцени, къде са, а след това се опитваме да намерим своя път между тези сцени. Но всеки път, когато го правиш, е различно.

Като всяка година, на CineLibri има много европейски филми. Но сякаш все още има предизвикателства пред киното тук в Европа. Какви според вас са тези предизвикателства, с които то трябва да се справя?

Основното нещо, което се появи през последните години, са големите стрийминг услуги – Netflix, HBO, сега Apple подготвя нещо, Disney… Това е огромно предизвикателство. Трудно е да измъкнеш хората навън, далеч от техните големи, широкоекранни телевизори, където имат всички тези много добре направени сериали, за да отидат на кино. Малко е странно за [зрителите]. Затова мисля, че киното трябва да е оригинално. Трябва да бъде нещо специално, за да сработи.

Мислите ли, че стрийминг услугите могат и да помогнат?

Мисля, че да. Мога само да говоря за Скандинавието, за Швеция, но тези услуги разшириха пазара за добри истории. Някои истории са просто по-добри в шест епизода, отколкото в 90 или 100 минути. Така че ако имаш история, е по-лесно да намериш начин да я разкажеш, защото имаш възможността да направиш и телевизионен сериал. Разбира се, ние имахме ТВ сериали в Швеция и преди, но Швеция е малка страна – само 10 милиона души, няма чак толкова много пари. Но със стрийминг услугите сега работим с норвежци, датчани и германци и изведнъж има повече пари за създаването на повече сериали.

Може би има и друга страна – например начинът, по който Netflix финансира продукции. Мислите ли, че това може да се случва по-често в Европа?

Всъщност в Швеция сега се случва точно това. Има поне два сериала, които са поръчани от HBO и Netflix. Случва се. Те търсят местен материал, истории на местните езици. На мнение съм, че се случва нещо хубаво в тази посока, но същевременно мисля, че ще стане по-трудно за киното, преди нещата отново да се преобърнат.

Нуми Рапас в "Момичето, което си играеше с огъня" (2009 г.), режисиран от Алфредсон

Някои примери през последните години, включително Вашите филми по книгите "Милениум", показват, че европейски филми могат да са успешни и в международен план. Един от най-големите пазари е САЩ. Има ли шанс европейското кино да се радва на по-добро бъдеще в Щатите?

Винаги са ми казвали, че само 10 процента от американската публика ще приеме да чете субтитри. И че никога не биха приели дублаж. Това е трудната част, разбира се. От друга страна както се знае, американските филми днес правят повече пари извън Щатите, отколкото вътре, така че останалата част от света става по-важна. Например Netflix има офис в Амстердам, HBO има нещо, което се казва HBO Nordic, мисля, че е в Копенхаген. Така че се случват някои добри неща.

Но се случва и друго – американски компании се опитват да адаптират отново книгите "Милениум" например, за американска публика, но опитът не беше така успешен…

Не, изобщо, те не бяха щастливи от това.

Опитаха се да адаптират и "Момичето в паяжината на паяка", четвъртата книга. Защо мислите се провалиха?

Арогантни са (смее се). Мисля, че им харесва като бизнес модел – "ОК, ще използваме това, много е успешно в Европа, нека го направим тук и да изкараме тонове пари". Но когато те правят нещо, то става много скъпо, а и понякога се отдалечават от историята, от нещата, които ние харесваме в нея – [за които] мислим, че е нещо оригинално, специално. Но те го правят малко по-американизирано, по американския начин, и то вече спира да е интересно.

Спира да е вярно на оригинала?

Да, така мисля. Това, което някога е било добра история, става… американска история.

Кадър от "Момичето с драконовата татуировка", американската адаптация на първата книга на Ларшон, режисирана от Дейвид Финчър

Коя беше последната книга, която прочетохте?

Всъщност книга за баща ми. (смее се)

Баща Ви също е бил кинотворец и писател.

Да, и актьор, писател… И има човек, който е написал 600 страници, които искаше да прочета, и го сторих по-миналата седмица.

Какво е усещането да четеш нещо за баща си?

Много е странно, не може да се сравни с нищо друго. Беше много специално.

Вие сте наясно с истините за неговия живот. Когато четохте, открихте ли разлики?

Авторът работи по това от дълго време. Ровил се е в толкова материали от пресата, интервюирал е толкова много хора… Вероятно знае повече за моето детство и за баща ми, отколкото аз самия (смее се). Мисля, че се е справил много добре.

Какво е името на кината?

"Ханс Алфредсон", мисля, името на баща ми. А името на автора е Кале Линд. (бел. авт. книгата всъщност носи името "Hasse Alfredsson". "Хасе" е прозвището, с което бащата на Даниел Алфредсон е най-известен в Швеция)

Последният филм, който гледахте и истински Ви впечатли?

Да ме е впечатлил? Преди няколко седмици гледах немски филм, не знам името му. Действието се развива в началото на 80-те. Семейството прави балон с горещ въздух, с който прелита над стената в Западна Германия. Създаден е по истинска история. Не е забележителен филм, но беше много приятно направен и го харесах много. (бел. авт. става дума за немския филм Balloon на режисьора Михаел Хербиг от 2018 г.)

Какво имате предвид под "приятно направен"?

Беше много верен на историята. Става дума за 80-те в Източна Германия... Например, ако американска компания го беше направила, щеше да бъде ужасно. Аз го знам, Вие го знаете. Но този беше направен много деликатно, със сърце, и ме докосна. Отново осветява част от нашата история и ни показва как е било по онова време. Това е най-важното – да разказваш истории.

---

Филмът на Даниел Алфредсон "Смъртта на един автор" можете да гледате като част от програмата на CineLibri 2019 в следните киносалони: