Ето ви национален проблем - все по-често съдим предварително и прибързано българските филми според избора им на тематика, начина им на финансиране и личността на режисьора.
Ето ви го и конкретния случай - актьорът и режисьор Максим Генчев, недолюбван от голяма част от българската киногилдия заради особения си характер и острия си език, успя да осъществи игрален филм за Васил Левски. Такъв, какъвто си нямаме от времето на родоначалника на българското кино Васил Гендов (оттогава имаме само един сериал и куп нереализирани сценарии и проекти).
Наистина Генчев направи същинска медийна трагикомедия от реализирането на филма и продукционният път на „Дякон Левски" има защо да предизвика скептицизъм и недоволство. Но въпреки това трябва да признаем, че филмът отдавна беше отписан и щом най-сетне излезе през тази седмица, гилдията предварително се беше подготвила да се възмути и да го срине със земята.
Малко след премиерата му в понеделник вечер започнаха и неибежните реакции. Спорни и безспорни киноавторитети, режисьори, сценаристи и даже праправнучката на Левски (!?) дружно взеха да се потрисат от продукцията. Доста от засегнатите признават, че не са гледали филма, но още трейлърът им станал неприятен (има защо), самият Генчев им е дваж по-неприятен, а колективната реакция показвала, че очакванията им са се потвърдили.
Случаят напомня на този отпреди няколко години със „Сбогом, мамо" - заради противоречивата личност на авторката, българо-италианката Мишел Бонев, и съмнителния път на финансиране (не успяхме да преглътнем едни 330 хил. лв. дофинансиране от българска страна) лентата беше смазана практически от всеки, който беше дочул отнякъде за съществуването й. Малцина въобще изгледаха филма и едва ли има голямо значение, че и техните отзиви бяха подобни.
„Дякон Левски" несъмнено ще бъде изгледан от значително повече хора, които имат доста за какво да го критикуват, както и, за щастие, достатъчно какво да харесат в него.
Липсващите традиции в жанра
Обективно погледнато, очакванията няма как да са големи заради цялостните ни традиции в историческите филми. По-скоро - в липсата на такива. От много години нямаме български исторически игрален филм, който да ни връща толкова назад във времето и да представя истински значими герои от историята ни, а за онези отпреди десетилетия не ни се иска да си спомняме. Известни изключения като „Сватбите на Иван Асен" и сериалите „Мера според мера" и „Записки по българските въстания" (мнозина сигурно биха споменали тук и „Аспарух") само потвърждават правилото.
Къде е „Дякон Левски" в този силно костюмиран исторически пейзаж?
Нито сред най-хубавите, нито сред най-лошите примери, както се оказва. Всъщност имаме един доста дълъг и амбициозен разказ (две части, общо над три часа и половина) с фрагментарна структура, който цели да създаде пъстра картина на годините преди Освобождението и който притежава немалко достойнства, пред които няма как съвсем да си затворим очите.
От пръв поглед личи, че филмът е заснет с динамика и с размах, каквито не сме свикнали да виждаме в българското кино, малко са кадрите и епизодите, които изглеждат евтино или недоизпипано. Екшън сцените са доста и в тях се забелязва тактическо и логистично разнообразие (престрелки, ръкопашен бой, превземане на крепост и прочутия Арабаконашки обир на Димитър Общи), както и стабилна хореография и разкадровка, при които зрителят рядко губи ориентация къде, как и какво се случва.
Някои ще се подразнят от твърде многото кадри на забавен каданс, от каратистките хватки, които си прилагат биещите се, и от някои престрелки, които са си в откровена уестърн стилистика. Непредубедените обаче няма да могат да отрекат, че всички те са добре реализирани и изглеждат много прилично. Битките са кървави и груби, а от насилието и мъченията почти нищо не е спестено.
Естествено, някои екшън сцени са нереалистични - но бихме ли погледнали на това нещо негативно, ако ставаше въпрос за холивудски или азиатски исторически екшън? Едва ли.
Природните картини не са акцент в „Дякон Левски", но създават интересна мистична атмосфера и са заснети стилно с динамична, рееща се камера, която понякога предлага напълно вертикален поглед към пейзажите. Операторът Христо Генков е изградил образ на красива, но също и буйна и сурова земя, на която се развива действието и през четирите годишни времена, а музиката на страхотната етно-ембиънт формация „Исихия" допълва внушението със своите кратки, ясни и обладаващи съзнанието мотиви.
40 са местата из България, в които се е снимал филмът - включително Видин и "Бабини Видини кули", Велико Търново, Копривщица, село Мокреш и няколко манастира. При художествен екип от 250 души и 500 статисти, участващи в най-мащабната сцена, си личи, че е вложено огромно количество труд във всеки етап от продукцията и в много аспекти този труд се отплаща и въобще не е за подценяване.
Старите проблеми на българското кино
Жалкото е, че при наличието на нужните production values, визия и атмосфера, „Дякон Левски" страда от до болка познати за българското кино проблеми - сценарни, структурни и актьорски. Разказът е колкото амбициозен, толкова и непоследователен. При поне пет основни сюжетни линии, фрагментарната структура води до натрупване на герои и събития, които обаче така и не се обединяват в нещо убедително и цялостно. По-скоро филмът се губи в заплитането на собствения си възел, който така и не успява да разплете.
Герои се появяват и изчезват без съвсем ясна логика, на някои сюжетни линии и епизоди е поставен необяснимо голям акцент, а други (привидно доста по-основни) биват отхвърлени някак набързо и по задължение. Твърде малко или съвсем никакво екранно време получават част от най-вълнуващите епизоди от живота на Левски - многобройните му скривалища и дегизировки, неговите безкрайни пътувания и убеждаването на хората да се обединят около обща и солидарна кауза.
Вместо това получаваме палитра от поддържащи герои, някои от тях с напълно неясно предназначение (например злият турски управник, изигран от самия Максим Генчев), а никой не успява да се открои като истински пълнокръвен персонаж, когото да запомним за дълго.
Заради липсата на фокус в историята страда и централният образ. От епизод на епизод Левски е ту светец с доста директни визуални и сценарни препратки към Христос, ту екшън герой с два пистолета в ръка, ту пее с ангелски глас, ту ръси мъдрости и сентенции, ту се хили докато ръфа хляб или неочаквано тегли една звучна псувня, за да видим, че и той е човек като нас.
Да, налице е стремежът Левски да бъде показан по реалистичен и правдив начин, има го опита да бъде изграден образ отвъд постулатите и клишетата, с които са ни го набивали толкова години - добри намерения с неравен резултат при един все пак твърдо и достойно поет авторски риск.
Към края героят взима някои решения, от които зрителите може и да останат неприятно изненадани, но които вероятно ще ги накарат да разсъдят по нов начин за смисъла на извършеното от Левски (няма да ги обсъждаме, за да избегнем спойлерите). А това би означавало, че филмът може и да е изпълнил целта си.
А ако ни се иска нещо повече?
Като цяло обаче изглежда Максим Генчев просто си е поставил твърде амбициозна задача за собствените си възможности. Но също така се е решил да не се съобразява с очакванията на публиката и просто да разгърне своята представа за героя и да зададе своите въпроси за него - път, по който много други автори не биха се осмелили да поемат, подхващайки темата „Левски".
Гарантирано за „Дякон Левски" тепърва ще се говори много, ще назреят и още скандали около филма. Ще го подиграват и оплюват, а шегичките с него ще влязат в ежедневието ни - черният PR обаче ще е в негова полза, както отдавна отчете и самият режисьор.
Сега на продукцията й предстои турне из страната, интересът към нея е голям, хиляди ще я гледат и поне част от тях ще се зарадват, че вече си имаме модерен пълнометражен игрален филм за Левски.
А ако ни се иска крайният резултат да е по-качествен? Това може да стане, когато започнем да правим десетки игрални филми всяка година и поне няколко от тях са исторически и притежават подобни амбиции и подобен размах. С по един исторически епос на всеки няколко десетилетия няма как нивото да е различно от това.
