Дъмбълдор е гей заради феновете на Хари Потър, не заради Роулинг

Замислете се за фенфикшъна в наши дни. Това са онзи тип неща, които хората пишат в социалните медии след емоционална сцена между двама силно "харесвани" герои, или когато любими на феновете актьори се сближат извън снимачната площадка.

Това също така е нещото, което създателката на Potterverse (вселената на "Хари Потър") Джоан Роулинг разбуди след изказване пред шокираната аудитория в "Карнеги Хол" през 2007-а.  Тогава тя разкри, че "винаги си е представяла" Албус Дъмбълдор, върховен магьосник на Хогуъртс, като хомосексуален.

Наистина последва еднополов романтичен фенфикшън, няма спор.

Тогава изказването на Роулинг беше посрещнато предимно с аплодисменти. В наши дни подправените със социална справедливост украси на канона се посрещат основно с освиркване.

Не само по темата за сексуалността на Дъмбълдор, за която писателката подробно говори в средата на март, но и за расата на Хърмаяни, възгледите на Хари за Израел и тайният произход на Нагини - прокълната азиатска жена, попаднала в плен в тялото на змия, държана като домашен любимец от бял расист.

През последното десетилетие и нещо Роулинг изглежда е изгубила досега с частта от интернет, която се надява да ангажира и която се стреми да зарадва със симпатични на вид, несвързани на пръв поглед нови факти. Някои смятат, че тя дори направо е отчуждила феновете. Сега тези фенове трябва да си зададат въпроса: дали част от вината не е и тяхна?

Може и да не сте автори на фенфикшън, или читатели на фенфикшън, или дори маниаци на тема Хари Потър, но почти гарантирано сте се потапяли в подобен измислен свят, а тези потапяния в последно време са по-дълги и по-дълбоки отпреди. Киностудиата и компании като Netflix са станали експерти в привличането на вниманието ви: оптимизиране на шоуто за гледане наведнъж; конструиране на лесни за споделяне в интернет моменти и спекулации в социалните медии; вмъкване на скрити намигвания в сюжета и ексклузивно съдържание онлайн, купуване на супер-франчайзи, които са толкова огромни и богати, че могат да запълнят неограничен брой книги, филми, телевизионни сериали, видеоигри, изживявания във виртуална реалност и увеселителни паркове.

Само за пример: нужни са над 11 дни, за да изгледате всички филми от филмовата вселена на Marvel. Вероятно някои от вас вече са го правили поне 11 пъти.

За компаниите това е въпрос на печалба. За потребителите е по-скоро заучен рефлекс като при кучето на Павлов. Когато се потапяте в приятни светове и истории за дълго време, практически си инжектирате допамин, който увеличава вероятността не само да харесате героите, които гледате, но и да започнете да се идентифицирате с тях. Това ви прави умерено пристрастени към новия сериал на Netflix или въпросната книга, както и силно обвързани с хората, които сте опознали по време на серийното гледане/четене. Напълно разбираемата ви реакция, когато нещата свършат, е: още, по-дълго и веднага по възможност, мерси. Това са моите приятели!

Тази ненаситност, макар и в различна форма, вероятно винаги е била налице. Хората са се редили на кейовете в очакване на следващата част от историите на Чарлз Дикенс, като са крещяли въпроси за героите им към екипажите на лодките и корабите, наближаващи брега. Около книгата "Властелинът на пръстените" се е изградила култоподобна фенска общност като част от контракултурата от 60-те — говорим за фенове, които са драскали надписи като "Фродо е жив!" или "Гандалф президент" на стените на метростанциите, еквивалент на днешните социални мрежи.

Но все пак има доста малко неща, които могат да се предадат в нещо толкова малко и непостоянно като графитите, и писателите по онова време са били опазени от натиска на феновете за още, още, още.

Толкин не е издал приживе своята светоизграждаща творба "Силмарилион".  Ако той беше живял в ерата на Facebook и Twitter, вероятно щеше да го е сторил.

Джоан Роулинг е постоянно в интернет и познава силата и потенциала му. Когато тя поиска от аудиторията си през 2007-а да си представи фенфикшъна — т.е. начините, по които феновете ще реагират на това разширяване на вселената на Хари Потър чрез свои собствени версии и проекти — тя не заклеймяваше тази практика. Дори напротив, насърчаваше я. Фенфикшънът, и особено Хари Потър фенфикшънът около 2007 г., често е бил място за хомосексуални истории и сюжети.

Роулинг наливаше канонизирано масло в огъня, за да разпали искрата, която вече беше налице. Тя поддържаше тази практика и през следващите години, като размиваше границата между нейния "свещен" текст и реализирането на желанията на феновете.

Реакциите около "разкритията" на Дж.К.Роулинг днес не са такива като през 2007-а.

Начинът, по който феновете потребяват историите и това, което са започнали да очакват от авторите, неизбежно променя начина, по който се създават и разказват тези истории.

Недоволството на феновете може да попречи на успеха на вашите творби, а чрез социалните медии феновете вече имат по-пряка линия за достъп до създателите на любимите им истории, отколкото читателите в ерата на Дикенс. По-стратегически мислещи повелители на истории с огромни и шумни общности от фенове възприеха тактиката на Роулинг — ако не можете да ги победите, подхранвайте ги — и внимателно, пресметнато разчитат на това.

На този етап самата Роулинг изглежда е хванала ножица в ръка и е готова да нареже на парчета вашето детинство. Реалността е, че нейните "разкрития" са започнали да изглеждат толкова далечни и неестествени, колкото е и бездарният фенфикшън, поради което много фенове са започнали да ги възприемат точно като нещо такова.

Роулинг има други съвременници, податливи на същия феномен по свой собствен начин. Джордж Р.Р. Мартин на практика сякаш е изоставил романите си, откакто сериалът на HBO "Game of Thrones" ги изпревари. Вместо това продава успешни книги с легенди, страдайки от нещо като "Силмарилионов синдром на продълженията".

"Хомо-заигравката" — практиката на загатване, но никога реализиране на хомосексуални отношения между героите — е все по-разпространена в жанровата художествена литература, телевизионните сериали и филмите. За феновете онлайн не остава незабелязан фактът, че тези обрати "ще го направят или не" съответстват на сюжетните линии, за които те особено пламенно пишат в Twitter.

В най-добрия случай кръстосаното опрашване между фенове и творци е начин да се поддържат свежи любими, отдавна съществуващи сюжети и истории.

Феновете (ако не броим регресивните тролове) искаха филми от поредиците "Междузвездни войни", "Стар Трек" и супергерои, които да са по-"включващи". Това и получиха и то не е опетнило фундаменталните текстове, върху които са базирани тези фенски общности.

При всички случаи е хубаво да казвате на авторите, когато те са прецакали по някакъв начин любимата ви вселена, и да им посочвате какво бихте желали да виждате вместо това. Бъдещето на разказването на истории вероятно е нещо по-включващо и ангажиращо феновете — няма как Twitter и Facebook да изчезнат, а и хората са толкова пристрастени към франчайзи и поредици донякъде по вина на "икономиката на вниманието". Но с нарастващата потребност да прекарваме повече време с измислените ни приятели, онлайн фен културата е обречена да се сблъсква с все повече автори, които в крайна сметка развиват вселените си в насоки и форми, които някои хора не харесват.

Независимо дали негодувате срещу мидихлорианите в "Междузвездни войни" или връзката между Дъмбълдор и Гринделвалд, в основата си оплакването е едно и също: "Когато искахме повече, имахме предвид повече от версията на този свят, която съществува в нашата глава".

Новините

Най-четените