Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Момичешка сила: От Сара Конър до "Големите малки лъжи"

Момичешка сила: От Сара Конър до "Големите малки лъжи"

Един от най-известните постери в модерната попкултура носи слогана „We can Do It!" и е създаден от американския графичен дизайнер Джей Хауърд Милър през 1943 г. Постерът има за цел да почете и прокламира приноса на жените, които в този момент работят в оръжейната индустрия, тъй като голяма част от мъжете са на фронта. Втората световна война е в разгара си. Пропагандните постери са изключително популярни в онези години. Америка и Великобритания са сред основните дейци на Запад на процъфтяващата по онова време графична пропаганда, която има за цел да промотира патриотични действия сред гражданите.

С годините постерите придобиват поп културно значение и техният символ измества първоначалната си цел. Така днес оригиналът на плаката „We Can Do It!", добил и второ име "Rosie The Riveter"*, може да бъде открит в музея Смитсониън в Ню Йорк. През 80-те години Роузи, отдавна забравена след края на войната, преживява втори апогей в културата, като се превръща в символ на феминиските вълнения.

И ако оттогава досега феминизмът е изминал дълъг път, то днес изживяваме неговата четвърта вълна. Модерното течение на жените, които се борят за правата на нежния пол обаче, така и не успява да намери своето истинско място под слънцето все още. Той се лашка между крайности, заради което все повече започва да изглежда и звучи като крайно лява идеологична партия, която иска да изрита по кокалчетата всеки, който не е на нейна страна.

Жените в Холивуд са най-ярките представители на модерния феминизъм в попкултурата. Те борят неправдата от всякакви платформи и са готови да линчуват публично всеки, който ги тормози.

Още през 80-те години, когато третата вълна на феминизъм тече из Западна Европа, Холивуд още не се е настроил така радикално спрямо силния пол и в модерното и популярно кино все още може да се види образът на мачото, който спасява горяща сграда пълна с хора, въоръжен само с обикновен пистолет, а жената стои в ъгъла и чака да бъде спасена.

Днес това е все по-рядко срещано като фабула. Дори да има такава, то жената в модерното кино все пак успява да се бори с бедствието наравно с мъжа или поне дава по-добри и продуктивни идеи от него. Примерите от 80-те обаче са точно толкова качествени, колкото и част от киното, което се правеше тогава, като поредиците „Индиана Джоунс" или „Умирай трудно", като „Смъртоносно оръжие" или дори „Първичен инстинкт".

Днес много хора вярват, че филм, в който жената не участва активно в екшъна или я няма изобщо, не може да се състои. Но 80-те години отново ни опровергават с появата на „Терминатор" и Сара Конър (която така и не успя да намери подходящия актьорски костюм в 21 век).

Най-ярки примери в последните години може би, при това с известна условност, са филмите Gone Girl („Не казвай сбогом", 2014 г.) и Elle („Тя", 2016 г.).

В тях жената наистина е силна и доста страшна. В сравнение с Невероятната Ейми и Мишел Лебланк, Катрин Трамел от „Първичен инстинкт" изглежда като добра домакиня, която е изпуснала ножа си върху някого 10 пъти...

Образът на жената в попкултурата и по-специално киното започва да търпи промени, които стават все по-ярки и крайни в последните 6-7 години. Женският персонаж се превръща в дива амазонка, която може да подчини всички, да възхити всички и пак да накара всички да я слушат, защото тя почти винаги е права. Освен в малкото моменти, в които не е, но тогава има друга жена, която е права.

Възходът на женските образи съвпадна и с възхода на модерната телевизия. Метаморфозата в телевизията започна преди няколко години, когато все по-престижни актьори й дадоха шанс и все повече, които го бяха направили, бяха издигнати в култ от фенове и критика. Бавното захождане към киното от страна на малкия екран се случи първо при американците, които решиха да вложат повече пари в телевизионен продукт, да го изкарат извън рамките на студиото и да спестят от сюжет и безкрайни епизоди, за сметка на стегнат разказ и добри ефекти.

Някои смятат, че първи поддадоха крак HBO с техният Game of Thrones, който промени рязко облика на телевизията и досега е една от най-скъпите телевизионни продукции. Но килима за брутално доброто шоу на канала беше застлан много по-рано от други ветерани.

HBO наистина правят революция на малък екран и специално при женските образи - но едно десетилетие по-рано със сериала „Сексът и градът".

Сериалът прави революция в разказването и снимането на dramedy (комбинация между драма и комедия) и телевизията поема по своя нов път. Именно това е шоуто, което успява да промени образа на жената на малък екран. Тя е сексуален обект, но по свои правила, тя прави глупости, тя говори каквото й харесва, пие и пуши, носи панталони, ако щете... Но всичко се случва, защото го е пожелала.

Днес сериал като „Сексът и градът" не би бил възможен в оригиналния му вид, може би защото модерните жени биха се почувствали обидени от прекалено повърхностните етикети и ярката сексуалност, които придават чар на шоуто, а това е жалко. Истината е, че „Сексът и градът" не се случи чак толкова отдавна и създаде история.

Сериалът с Кари, Шарлот, Саманта и Миранда създаде течение, стана тренди и проправи пътя на други, които искат да приличат на него. Засега обаче тази формула на успех убягва на модерната телевизия. До момента тя така и не успява да открие перфектния баланс между смешното и важното в света на жените. За сметка на това набляга на силата, като движеща посока в женските персонажи на малък и голям екран.

Само за последните няколко години бяхме свидетели на женска версия на „Ловци на духове" (Ghostbusters, 2016) и на такава на „Бандата на Оушън" (Ocean's 8, от 2018 г.). Дали това е добра идея? Предвид резултатите до момента - по-скоро не.

За сметка на това един от наистина приятните филми за жена супергерой беше този за Жената-чудо, а тоталният провал „Отряд Самоубийци" може да се похали с едно хубаво нещо и това е откачалката Харли Куин. Момичето, което победи Жокера.

Жените се борят за по-хубави роли и по-добро заплащане на екран, но не могат да покрият очакванията, които вървят с такава отговорност. Поне засега.

И ако киното по-скоро страда, заради яростното навлизане на нежния пол, то телевизията по скоро печели. Един от най-добрите примери за това е сериалът „Историята на прислужницата". Носещ духа на модерните течения и появил се, според разни радикали, именно навреме, за да възхвали женската сила. Сериалът е базиран на роман от 1986 г. на Маргарет Атууд - откровена феминистка и активистка. В едно антиутопично бъдеще, не далеч във времето, Атууд рисува свят на потисничество и тирания, в който хората заемат определени роли, на базата на пола, расата или социалния си статус.

Целта, разбира се, е контрол, облечен повърхностно с обещания за по-добро бъдеще и решаване на основния проблем на човечеството, а именно рязко намаляващата популация на хора. Стерилни мъже и жени, обличат стерилни дрехи, за да предпазят планетата от стерилитет. Под повърхността на всичко това се крият пластове с мръсотия и лъжи. Дали сериалът проповядва така острия модерен феминизъм? По-скоро да. Това прави ли го лош като тематика и изработка? По-скоро не.

Добрият сюжет и великолепната кинематография, която „Историята на прислужницата" притежава, ще останат във времето. Може би след години дори и онези, които сега го отричат, ще успеят да го оценят.

Друг такъв пример е големият победител на по миналогодишните награди „Еми", а именно продукцията на HBO - „Големите малки лъжи". Великолепно шоу с нелинейна структура, което разказва простата история на едно убийство. Жени се обединяват в името на общо зло и общ враг.

Дали този сериал щеше да се случи, ако времената не бяха такива? Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но издадената книга, на която е базиран, се появява през 2014-а и почти веднага е купена за филмиране - близо година преди модерният феминизъм да приеме такива глобални размери.

Лиан Мориарти пише романи тип трилър чиклит за жени, идва от Австралия и не е феминист. Дали пък в „Големите малки лъжи" хората не виждат чудовище, там където то не съществува?

Последното ми откритие идва от комбинация между Америка и Великобритания и носи името Killing Eve. Сандра О, потънала в небитието на циклещите и обикновени роли актриса от „Анатомията на Грей", най-после намира нещо по-вкусно и любопитно за игра. Шоуто й обаче е откраднато от яркия талант на дебютантката Джоди Комър. Killing Eve, създаден от едно от бижутата на модерната телевизия в момента Фийби Уолър-Бридж, разказва за кървавата и цинична игра на котка и мишка между високоинтелигентен психопат наемен убиец - Виланел (Джоди Комър), и специален агент обсебен да я хване - Ийв (Сандра О). Стегнат в точно 8 епизода, всеки сезон на сериала проследява нарастващия път от трупове, който свързва двете, докато не се озоват в обща битка на независима територия, за да си го премерят типично по мъжки.

Вярвам, че Killing Eve ще остане в историята като жестоката абсурдна и саркастична черна комедия с кръв и черва, каквато е. А не като сериал с жени, защото жените са... новото черно или друго такова клише.

Тук само ще вметна как любимата ми Фийби Уолър-Бридж е живото доказателство, че жените са забавни, без да имат претенции, и ще препоръчам да хвърлите поглед на гневната саркастична комедия Fleabag. Само това, изводите ги оставям на всеки индивидуално.

За последните години телевизията наистина е произвела откровено яки сериали с готини женски персонажи, които имат шанс да останат в нейната пъстроцетна история и да ни вълнуват много след като феминиските приберат томахавките в дамските си чанти.

Това са „Оранжевото е новото черно", отново чудесно чувство за хумор, натъпкано до горе с интересни персонажи, GLOW - една продукция на Netflix, която ни връща в 80-те и по захаросан, хиперболизиран и саркастичен начин ни показва жени, които участват в тв шоу за кеч, „Джесика Джоунс" - първият и засега единствен женски супергерой от вселената на Marvel, която е удоволствие за гледане, „Вероника Марс" - абсолютно златно бижу от фонда на телевизията.

„Вероника Марс" може да се похвали, че е най-добрата роля на Кристен Бел и че ако не беше Роб Томас - нейният създател - диалогът й и сарказмът нямаше да са на такова ниво. Сериалът разказва историята на момиче-детектив в гимназията, което намира убиеца на своята най-добра приятелка и като истински безстрашна жена се впуска в битка с богати, можещите, неможещите и всички, които застават на пътя й.

Тук е редно да се споменат и Netfix, които направиха нова версия на „Сабрина - вещицата тийнейджър", направила макар и за кратко Мелиса Джоан Харт звезда. „Ан от фермата „Грийн гейбълс" също има нова версия и тя не е обидна за никой от мъжки пол. Westworld също може да се похвали с много добри женски персонажи.



Дали когато Джей Хауърд Милър е направил графичния си плакат с почит към жените си е мислел, че всичко това може да доведе до този момент днес?

Едва ли. Много от нещата, които са жертви на своето време и теченията ще бъдат дълбоко забравени, но някои качестени, ще останат. Попкултурата е като феникс, тя се въздига от собствената си пепел, за да се роди отново и да поеме в полет.

Колко филми, книги и сериали са били линчувани и бичувани в своето време и признати по-късно? Множество са и примерите са ярки и на моменти толкова шокиращи, че публиката дори не разбира как нещо такова се е случило. Качествените продукти на това бунтуващо се и недоволно поколение също ще останат. Защото времето е най-добрият мерител за тези неща. А то никога не прощава, както Холивуд много добре знае.

* Между другото, самата Роузи и онова, което символизира, се сдобиха с документален филм We Can Do It: Stories of Rosie the Riveter, който излезе през 2016 г. и разказва историята на жените, променили културата. Филмът може да бъде намерен онлайн от всеки, на който темата би била интересна.

Най-коментирани

Най-четените