Още с началната си сцена, в която зрителят в близък план наблюдава туптящо човешко сърце по време на операция, филмът „The Killing of a sacred deer” (Убийството на свещения елен) прави две неща. Първо, ясно показва, че не е за всеки зрителски вкус. Нещо, което в следващите 2 часа се потвърждава.
Второ, дава заявката, че ще оголи човешката душевност по един първичен начин. Но успява ли да постигне това? В края на филма този въпрос остава някак отворен и неговият отговор силно ще варира според конкретния зрител.
А българските зрители най-накрая ще имат възможност да си отговорят на този въпрос. Премиерата на филма е предвидена за 8 юни.
Жанрово можем да опитаме да поставим „The Killing of a Sacred Deer” в сферата на психологическите трилъри, но като повечето независими филми, той е твърде непокорен, трудно да се побира в подобни ограничения и на места залита дори към абсурда.
Режисьорът Йоргос Лантимос (Омарът) ни отвежда в дома на Стивън и Анна Мърфи (Колин Фаръл и Никол Кидман) – двойка лекарил той – сърдечен хирург, а тя – офталмолог. В синхрон с професиите им всичко в техния живот е стерилно – бракът им, разговорите помежду им, отношенията им с двете им деца – момиче и момче, дори и сексът, макар той да е разнообразен с лека доза извратеност.
Еднообразното им, подредено съществуване започва да се променя заради външен човек – странен тийнейджър на име Мартин, който хирургът Стивън е взел под своята опека.
Мартин е олицетворение на вината, която Стивън носи за свои предходни грешки. Но както всяка грешка има своите последствия, така и поведението на тийнейджъра постепенно излиза извън границите на нормалното.
Последствията вече са застигнали Стивън и той е изправен пред тежък избор, за да съхрани по някакъв начин семейството си. А покрай него и част от разсъдъка си.
Напрежението във филма идва от спокойствието, с което Лантимос и неговият съсценарист Ефтимис Филипу разказват своята история. Неизбежната трагедия е на хоризонта и часовникът неумолимо тиктака към нея, а отчачяните опити на Стивън да предотврати слуващото се го изкарват извън равновесие и разбиват градената с години маска на спокоен мъж, представител на може би най-благородната професия.
В сценария на „The Killing of a Sacred Deer” се пресичат множество теми – за отговорността, за грешките и техните последствия, справедливостта и различното разбиране за нея, любовта в семейството и извън него, егоизма и борбата за самосъхранение.
Лантимо и Филипу взимат представата за идеалното американско семейство, добавят капчица хаос в тази привидна идилия и започват да я раздробяват пред очите ни.
Правят го достатъчно добре, че да се опиташ да се поставиш на мястото на персонажите, да се запиташ какво би предприел ти в тяхната ситуация. В един момент обаче поведението на членовете на семейство Мърфи излиза извън рамките на логичното. Очевидни възможности се пропускат, а историята инатливо продължава по вече зададената посока.
Монотонните, роботизирани диалози и явната неадекватност в поведението на някои от персонажите вероятно имат своята висша цел, която обаче убягва. Бидейки в много лека степен базиран на трагедията на Еврипид „Ифигения в Авлида“, сценарият може би се опитва да придаде на филма именно това усещане - за древна, чисто човешка трагедия. Необясненият свръхествествен елемент и музиката подсилват това усещане.
Това обаче по никакъв начин не спестява раздразнението от разочароващия финал, в който борбата в някаква степен е обезсмислена, а с нея и двата часа, прекарани в гледане на филма.
Изненадата е още по-голяма, когато разбереш, че филмът е носител на наградата за най-добър сценарий на фестивала в Кан през 2017 г.
За някои може да е дразнещ и визуалният подход на Лантимос, свързан с постоянно приближаващите се кадри и неспирното следене на героите, накъдето и да поемат. В началото това те „вкарва“ в живота на семейство Мърфи, но в един момент става прекалено, повтаряемо и някак задушаващо.
Актьорският състав обаче се справя похвално добре. Години след най-касовите си филми Колин Фаръл (Александър, Зов за завръщане, Телефонна клопка) много по-успешно влиза в драматични роли в независимото кино. „The Killing of a Sacred Deer” е пример за това. От гъстата брада, през запуснатата физика на застаряващ американец с доходоносна професия, до плавната трансформация от спокойствие към безнадеждност – Фаръл напипва пулса на персонажа си и е една от причините да си струва да изгледате филма.
Никол Кидман е почти толкова убедителна като грижовна майка, но за това вина има и нелогичното на моменти поведение на персонажа й.
Особено интересен е случаят на Бари Киоугън (Дюнкерк), който играе младият Мартин – изворът на проблемите за семейство Мърфи.
Присъствието му в сцените е толкова смущаващо за зрителя, колкото и за други герои. Обсебващото и психопатично поведение, комбинирано с привидното външно спокойствие, засилват антипатията ти към Мартин. И то до такава степен, че сами да му пожелаете лошото въпреки на пръв поглед обяснимите му мотиви.
„The Killing of a Stranger Deer” започва интригуващо. Бавно, без да бърза те потапя в действието си, позволява ти да опознаеш персонажите и в един или друг момент те кара да потръпнеш от случващото се на Стивън, Анна и децата им.
Но след края на филма остава един голям въпрос „защо?“ и чувството, че в привидната справедливост за един персонаж са били ощетени логиката и самия зрител.
А може би през 2017/2018-а ни е по-трудно да разберем (древно)гръцките трагедии.
